Когато лъвът се храни

Смит Уилбур

Орелът обърна глава и го погледна с едното си око. Отвори голямата си жълта човка и отговори с пронизителен нисък, после откъсна ноктите от телето и подхвръкна. Тежко размаха криле и се понесе ниско над земята, набирайки скорост, издигайки се, отдалечавайки се.

Шон измъкна карабината си от калъфа и накара коня да приклекне. Скочи от седлото и насочи дулото на карабината.

В този момент орелът се беше издигнал на петдесет метра над него и продължаваше бързо да набира височина. Шон пъхна патрон в цевта,

затвори я и бързо вдигна пушката.

Целта бе трудна. Движеше се настрани и нагоре от него, плясъкът на крилата подхвърляше тялото на орела. Шон стреля. Карабината отскочи в рамото му и вятърът отнесе барутния дим, така че той можа да види как куршумът попада в целта.

Орелът се прекърши високо във въздуха. От него се разхвърча перушина като от възглавница и той падна с безжизнено увиснали криле. Преди да стигне земята, Шон вече се бе затичал към него.

Когато стигна при него, птицата вече бе издъхнала, но той хвана карабината за дулото, вдигна я над главата си и стовари приклада в тялото на орела. При третия удар прикладът се откъсна, но той продължаваше да удря. Стенеше от ярост.

Когато спря и се изправи запъхтян, по лицето му се стичаше пот и тялото му трепереше. Орелът се беше превърнал в пихтиеста маса от разкъсана плът и пера.

Теленцето още беше живо. Карабината беше засякла. Шон клекна до него, ядни сълзи изгаряха очите му. Доуби го с ловния си нож.

13

Шон не предполагаше, че може да мрази дори Гарик. Макар че това не траеше дълго. Гневът и омразата му бяха краткотрайни, изригваха като пламъци в сухата трева: горещи, високи, но бързо прегарящи, след което оставаше само пепел без въглени.

Когато това стана, Уейт отсъстваше. В продължение на три последователни години Уейт Кортни беше предлаган за председател на Асоциацията на производителите на говеждо месо и нито веднъж не успя да заеме поста. Като всеки човек и той се блазнеше от този пост, но също така знаеше, че фермата ще пострада от честите му отсъствия. Шон и Гарик бяха работили две години, когато отново дойде време за ежегодния избор на председателство.

В навечерието на тръгването си за събранието в Питърмарицбург той каза на Ада.

— Миналата седмица получих писмо от Бърнард, мила. — Той стоеше пред огледалото и подрязваше мустаците си. — Настояват тази година да се кандидатирам за председателското място.

— Много умно от тяхна страна — каза Ада. — Ти би бил най-добрият избор.

Уейт съсредоточено се начумери, докато подрязваше бакенбардите си. Тя така безпрекословно вярваше в него, че той самият рядко се съмняваше в себе си. Сега, като се гледаше в огледалото, се питаше каква ли част от успехите си дължи на подкрепата на Ада.

— Уейт, ти можеш да поемеш този пост. — Не беше предизвикателство, нито въпрос, а

изричане на глас на една истина.

Когато чу думите й, той повярва в това.

Остави ножицата на скрина и се обърна към нея. Тя седеше с кръстосани крака на леглото, облечена в бяла нощница, черната й коса разпусната, обгърнала раменете й.

— Мисля, че Шон може да се оправи със стопанството — каза тя, като добави бързо — и Гари, разбира се.

— Да, Шон напредва бързо — съгласи се Уейт.

— Смяташ ли да поемеш този пост?

Поколеба се.

— Да — кимна той и Ада се усмихна.

— Ела при мен — протегна тя ръце към него.

Шон закара Уейт и Ада на гарата в Лейдибург, в последния момент баща му бе настоял тя да замине с него, защото искаше да е до него, за да сподели събитието.

Качи багажа им във вагона и зачака, докато те и малката група говедовъди, които заминаваха за срещата. Влакът изсвири и пътниците за местата си в купетата. Ада целуна Шон и се качи във вагона. Уейт остана още един миг на перона.

— Шон, ако ти трябва помощ, върви при господин Еразмус в Лайън Коп. Ще се върна в четвъртък.

— Няма да ми трябва помощ, татко.

Уейт сви устни.

— Ами тогава значи си Бог, той е единственият, който никога няма нужда от помощ — каза сурово баща му. — Не ставай глупак — ако се случи нещо, обърни се към Еразмус.

Той се изкачи по стълбичката след Ада. Влакът рязко потегли, набра скорост и се понесе към възвишението. Шон го загледа как се смалява, после се върна при файтона. Сега той беше господарят на Теунис Краал и това му се нравеше. Малката тълпа на перона се разпръскваше и от нея се появи Ана.

— Здравей, Шон.

Носеше зелена памучна рокля, избеляла от пране, краката й бяха боси. Усмихна се с дребните си бели зъби и се загледа в лицето му.

— Здравей, Ана.

— Ти няма ли да заминаваш за Питърмарицбург?

— Не, трябва да се грижа за стопанството.

— О!

Стояха мълчаливо, изпитвайки неудобство в присъствието на толкова много хора. Шон се изкашля и се почеса по носа.

— Ана, хайде! Трябва да се връщаме вкъщи — извика един от братята й пред касата за билети и тя се обърна към него.

— Ще те видя ли в неделя?

— Ще дойда, ако мога. Но не съм сигурен — трябва да се грижа за фермата.

— Шон, моля те, направи всичко възможно. — Гласът й беше сериозен и искрен. — Ще те чакам, ще взема нещо за обед и ще те чакам целия ден. Моля те, ела, дори за малко.

— Добре, ще дойда.

— Обещаваш?

— Обещавам.

Тя се усмихна с облекчение.

— Ще те чакам на пътеката над водопада.

Обърна се и се затича да се присъедини към семейството си. Шон подкара файтона и се върна в Теунис Краал. Гарик лежеше на леглото си и четеше.