Колелото на мрака
Шрифт:
— След колко се очаква да се състои „рандевуто“? — попита той шефа на радиовръзките.
— След осем минути. — Мъжът направи пауза. — Капитанът на „Гренфел“ на 79-и, сър.
Льосюр се приближи до конзолата на радиостанцията и взе чифт слушалки. Заговори с тих глас.
— „Гренфел“, тук капитан Льосюр, изпълняващ длъжността капитан III ранг на „Британия“. Имате ли план?
— Трудно изпълним, „Британия“, но имаме няколко идеи.
— Имаме шанс да се справим. По-бързи сме от вас поне с десет възла и отминем ли ви, край.
— Разбрано. Имаме на борда обслужваща лодка
— При скоростта ни, състоянието на водата и вятъра в момента, изобщо няма да успеете да кацнете.
Тишина.
— Надяваме се на пролука.
— Малко вероятно, но нека „птичката“ е готова за всеки случай. Следващата идея?
— Обмисляхме дали при скоростта ни при разминаването с вас не бихме могли да закачим „Британия“ и да се опитаме да я отклоним от курса й.
— С какъв тип влекач?
— Седемтонен електрохидравличен влекач с 40-милиметрово телено въже…
— Което ще се скъса като канапче.
— Вероятно. Друг вариант би бил да пуснем буй и да ви препречим пътя с мрежа, с надеждата да оплетем витлата ви.
— Няма начин 40-милиметрово телено въже да спре четири 21,5-мегаватови корабни витла. Не разполагате ли с бърз спасителен кораб?
— За съжаление, не можем да пуснем двата си бързи спасителни съда при такова вълнение. Пък и не е възможно да се приближим странично до вас или да евакуираме, защото не сме в състояние да поддържаме скоростта ви.
— Някакви други идеи?
Пауза.
— Това е всичко, което успяхме да измислим.
— Тогава ще трябва да приложим моя план — каза Льосюр.
— Казвайте.
— Вие сте ледоразбивач, нали така?
— Ами, „Гренфел“ е ледови стрингер, но не е ледоразбивач в истинския смисъл на думата. Понякога изпълняваме и такива задължения.
— Добре. „Гренфел“, искам да поемете такъв курс, че да ни препречите пътя.
Тишина. След малко дойде отговорът:
— Съжалявам, „Британия“ мисля, че не ви разбрах.
— Разбрахте ме прекрасно. Идеята е, че при отварянето на определени отвесни преградни люкове, можем да наводним отделения едно, две и три. При това носът на кораба ще се вдигне достатъчно, за да извади почти напълно от водата витлата ни. „Британия“ ще бъде без ход.
— Карате ме да ви блъсна? Мили боже, да не сте си изгубили ума? Съществува голяма вероятност по този начин да пратя на дъното и собствения си кораб!
— Това е единственият начин. Ако се приближите челно към десния борд не прекалено бързо — да кажем с пет до осем възла, — и после тъкмо преди да се ударим, включите едното витло в обратна посока, ще можете да бутнете кърмата ни с армираната част на вашия нос, след което да се разминем безопасно от дясната страна. Ще е трудно, но ще свърши работа. Искам да кажа — ако имате достатъчно опитен човек да го свърши.
— Ще се консултирам с командването.
— Остават ми пет минути до „рандевуто“, „Гренфел“. Прекрасно знаете, че за това време не можете да получите разрешение за напускане на пристанището. Вижте, стиска ли ви да го направите или не?
Дълга тишина.
— Добре, „Британия“. Ще направим опит.
68.
Очите на Констанс се отвориха, цялото й тяло се раздвижи и тя издаде глух вик. Реалността нахлу обратно — корабът, люлеещата се стая, плисъкът на дъжда, ревът на морето и воят на вятъра.
Тя гледаше дгонгса. Той лежеше в безредна спирала около древно парче смачкана коприна. Беше развързан — наистина.
Констанс погледна Пендъргаст поразена. Докато се взираше в него, главата му леко се изправи и очите му се изпълниха с живот, сребристите ириси блестяха на светлината на свещите. Странна усмивка мина по лицето му.
— Ти прекъсна медитацията, Констанс.
— Ти се опитваше… да ме дръпнеш в огъня — задъхано произнесе тя.
— Естествено.
Изпълни я отчаяние. Вместо да измъкне него от мрака, тя самата почти бе хлътнала вътре.
— Опитвах се да те освободя от земните ти окови — каза той.
— Да ме освободиш — повтори тя горчиво.
— Да. Да станеш това, което искаш: свободна от веригите на чувства, морал, принципи, чест, добродетел, и всички онези незначителни неща, измислени, за да ни държат омагьосани в човешката робска галера с всички останали, плаващи за никъде.
— Ето какво ти е сторил Агозиенът! — каза тя. — Лишил те е от целия морал и етични задръжки. Позволил е да избуят най-тъмните ти, най-патологични желания. Това е, което предлагаш и на мен.
Пендъргаст се изправи и протегна ръка. Тя не я пое.
— Ти развърза възела — каза тя.
Той заговори; гласът му беше нисък и странно изпълнен с триумфиращи нотки.
— Не съм го докоснал. Изобщо.
— Но тогава как…
— Развързах го с ума си.
Тя продължи да го гледа втренчено.
— Това е невъзможно.
— Не само е възможно, но се и случи, както сама можеш да видиш.
— Медитацията се провали. Ти си си същият.
— Медитацията проработи, скъпа моя Констанс. Аз се промених — невероятно много. Благодарение на настояването ти да направим това, аз напълно осъзнах силата, която ми е дадена от Агозиена. Силата на чистата мисъл — силата на съзнанието над материята. Аз проникнах в безмерния източник на сила, което можеш да сториш и ти. — Очите му блестяха, изпълнени със страст. — Това е една изключителна демонстрация на мандалата на Агозиена и способността й да трансформира човешкото съзнание и мисъл в оръдие на колосална мощ.
Констанс го гледаше. В сърцето й пропълзя чувство на ужас.
— Ти искаше да ме върнеш обратно — продължи той. — Искаше да ме възвърнеш към старото ми, противоречиво и безразсъдно Аз. Но вместо това ме тласна напред. Отвори вратата. И сега, скъпа моя Констанс, е твой ред да бъдеш освободена. Помниш ли малкото ни споразумение?
Тя не можеше да говори.
— Точно така. Настъпи моментът да погледнеш Агозиена.
Колебанието не я напускаше.
— Щом искаш — съгласи се тя накрая.