Колелото на мрака
Шрифт:
— Приводняването може да се окаже грубо. Както ако си в кола и те блъсне друга, която се движи с шейсет километра в час.
— Говорим за вода, все пак. Не за сблъсък на стомана със стомана. Вижте, все някойтрябва да е опитната мишка. Поемал съм и по-лоши рискове от този. Ако се нараня, поне ще съм извън кораба. Хайде, да не губим време.
Лиу се поколеба.
— Аз ще отида.
Брус се намръщи.
— Господин Лиу, на колко години сте?
— На двайсет и шест.
— А вие, господин Краули?
— На трийсет и една.
— Деца?
И двамата кимнаха.
— Аз съм на шейсет и осем. И съм най-подходящият за
Сега Емили Далбърг заговори.
— Опитът с един човек не е достатъчен за спускането. Трябва да сме поне двама.
— Права сте — съгласи се Брус и погледна към Нийлс Уелч. — Вие какво ще кажете, Нийлс?
— Аз съм вашият човек — отговори той веднага.
— Почакайте, почакайте — започна да протестира Далбърг. — Нямах това…
— Знам какво имахте предвид — отвърна Брус. — И дълбоко го оценявам, Емили. Но какво биха казали „Абърдийн Банк енд Тръст“, ако изложа на опасност една от най-важните им клиентки? — При тези думи той взе от Лиу радиостанцията, отиде до кърмовия люк на най-близкия, боядисан в оранжево кораб, и натисна дръжката. Той се отвори на пневматичните си панти с леко изсъскване. Брус влезе в тъмната вътрешност и кимна на Уелч да го последва. След миг главата му отново се показа.
— Това нещо е оборудвано по-добре от луксозна яхта. Кой е каналът?
— Използвай 72. Има също така стационарна радиостанция на ултракъси вълни, SSB 26 радиостанция на борда на спасителния кораб, заедно с радар, електронна морска карта, ехолот, лоран 27 .
Брус кимна.
— Добре. А сега престанете да стоите като стадо овце. Щом ви дадем сигнал, се прекръстете и натиснете проклетия лост.
И той затвори и обезопаси люка, без да каже нищо повече.
26
Signal Side Band. Обхватът им е няколко хиляди мили и разговорите между плавателните съдове са безплатни. — Б.пр.
27
Long Range Navigational system. Навигационна система за далечно позициониране чрез анализ на времеви интервали между радиоимпулси от две наземни станции. — Б.пр.
65.
Констанс Грийн отвори древната кутия от сандалово дърво и извади странен, сложен възел, направен от сив копринен шнур. Външно той приличаше на един европейски възел, познат като „Mors du Cheval“, само че бе далеч по-сложен. В Тибет го наричаха „дгонгс“, „такъв, който не може да бъде развързан“.
Възелът й бе даден от Церинг при напускането й на манастира Гсалриг Чонг. Беше вързан през осемнайсети век от един преподобен лама, за използване в един специфичен вид медитативно упражнение за отстраняване на привързаност, за избавяне от нечестиви мисли или влияния, или за да подпомогне свързването на съзнанията на двама души. В случая на Констанс, тя го беше използвала, за да се очисти от кръвта на убийството; сега се надяваше, че той ще изчисти от Пендъргаст покварата на Агозиена. Възелът никога не беше развързван в реалния свят: за да се развърже, трябваше да бъде освободена силата му и той да се превърне в обикновен копринен шнур. Това бе упражнение единствено за разума и духа.
Каютата беше тъмна,
Констанс се обърна към нея:
— Мария, ако обичаш, пази отвън. Не позволявай на никого да ни прекъсва.
Жената кимна, след което излезе бързо.
Когато чу вратата да се затваря, Констанс сложи възела върху малка копринена възглавничка, която лежеше на пода, осветена от разположени в кръг свещи. После тя вдигна очи към Пендъргаст. Агентът със суха усмивка зае мястото си, докато тя сядаше отсреща. Възелът се намираше между тях, свободният му край сочеше към нея, а другият — към Пендъргаст. Това беше символ, едновременно духовен и физически, на взаимовръзката на живота — и в частност — на двете същества, застанали едно срещу друго.
Констанс зае поза лотос, същото стори и Пендъргаст. Тя остана за момент без да прави нищо, отпускайки крайниците си. След това, като държеше очите си отворени, съзерцавайки възела, тя забави дишането и понижи пулса си, както я бяха учили монасите. Позволи на съзнанието си да се разтвори в мига, в настоящето, изоставяйки миналото и бъдещето, спирайки потока от мисли, които обикновено измъчват човешкото съзнание. Освободени, сетивата й се изостриха и усетиха обкръжението: грохота и разбиването на вълните в корпуса, плисъка на дъжда в стъклото на балконската врата, миризмата на нова стая, лекия аромат на восък от свещите и сандалово дърво от възела. Тогава започна да усеща присъствието срещу себе си, тъмна форма в периферията на зрителното й поле.
Очите й останаха концентрирани върху възела.
Тя освободи бавно всяко външно усещане, едно след друго. Дрънкулките, суетата на външния свят изчезнаха в тъмнината, както спускането на капаците на прозорците потапя къщата в мрак. Първо стаята около нея; после големият кораб, и най-накрая — обширният океан, по който се носеха. Потънаха звуците от стаята, миризмите, бавното полюляване на кораба, собствените й телесни възприятия. Изчезнаха самата земя, слънцето, звездите, вселената… изчезна всичко, пропадна в несъществуващото. Останаха тя единствена и възелът, и съществото от другата страна на възела.
Времето престана да съществува. Тя достигна състояние на тан шин га, Прагът на Абсолютната Празнота.
В странно медитативно състояние на пълно съзнаване, и заедно с това на отсъствие на усилие или желание, тя се фокусира върху възела. За известно време той остана непроменен. След това бавно, постепенно, като развиване на змия, започна да се развързва. Странният комплекс от примки и извивки, прехвърляния и провирания на шнура започнаха да се разхлабват; краищата му се прибраха във възела, проследявайки по обратен път първоначалното връзване преди три века. Това беше сложен математически процес, който символизираше неразгадаемостта на егото, и който трябваше да се състои преди едно същество да може да достигне стонг па найд — Състоянието на чиста празнота — и да се слее с универсалния разум.
Тя беше тук; Пендъргаст беше тук. И между тях — възелът, в акта на саморазвързване. Това бе всичко.
След неопределено дълго време — може би е било секунда, а може би хиляда години — сивият копринен шнур се отпусна в гладка купчинка, развързан, навит хлабаво. В центъра му се бе разкрило набръчкано парче коприна, върху което бе написана тайната молитва на древния монах, вложена във възела.
Тя я прочете внимателно. После бавно и монотонно започна да напява молитвата, отново и отново…