Корабът на чумата
Шрифт:
Хуан нямаше нужда да пита как Ерик се бе сдобил с подобна поверителна информация.
— Сравних ги със списъците на членовете на „Отговорните“. Когато забелязах сходствата, се прехвърлих на кораби, покосени от необичайни болести. Тогава уцелих златната мина. От седемнадесетте избухнали зарази шестнадесет са станали, когато на борда е имало „Отговорни“. Седемнадесетата не е била стомашен вирус. Открили, че се дължи на бактерии по марулите. Същият вирус поразил хора и във Флорида, Джорджия и Алабама.
—
— Става още по-лошо. По време на първия инцидент пострадали само няколко души, повечето възрастни. При втория четиридесет имали симптоми. Но при седемнадесетия, който се е случил преди два месеца на кораб на име „Съдба“, почти всички пътници и членове на екипажа били заразени. Параходната линия изпратила хеликоптер с лекарски екип и матроси, които да върнат кораба в пристанището.
Хуан се облегна на меката кожена седалка. В пилотската кабина Линк говореше с русата хубавица и си личеше, че тя се радва на компанията му. Смехът й иззвънтя във въздуха.
— Усъвършенстват методите си — изсумтя Хуан.
— Ние с Марк си помислихме същото. Ставали са все по-добри след всеки инцидент, а сега вече стигнаха до сто процента зараза.
— Как се вписва „Златна зора“ в схемата?
— След като са усъвършенствали заразяването на кораб с хора, трябвало да изпробват доколко смъртоносна е отровата.
— Върху собствените си хора? — извика Хуан шокирано.
— Може да са били дори хората, които са създали вируса. Защо да рискуват някой от тях да си промени мнението?
— Мили боже! Защо?
Парченцата от мозайката стояха пред него, но просто не знаеше как да ги сглоби. Какво можеха да спечелят „Отговорните“ от избиването на хората по туристическите параходи? Не се сещаше за логичен отговор. Разбираше защо определени терористически организации биха подскочили при подобен шанс и смяташе, че някоя от тях е платила за разработката на тази система, но „Отговорните“ бяха бъкани с мангизи от холивудските си дарители.
Проповядваха контрол на раждаемостта. Дали вярваха, че убиването на петнадесет-двадесет хиляди пенсионери, които харчеха наследствата на децата си по карибските острови, щеше да промени броя на населението в света? Ако бяха толкова откачени, сигурно щяха да се заловят и за нещо по-голямо. Мозайката бе вбесяващо близо пред очите му, но знаеше, че не е пълна.
— Пропускаме нещо.
Моторницата намали на влизане в пристанището и се отправи към кея на елегантен ресторант. Келнер миеше с маркуч дървения кей в очакване на тълпата за закуска.
— Какво пропускаме? — попита Еди. — Тези откачалници планират да заразяват хората по туристическите кораби с отрова, която е сто процента смъртоносна.
— Не е сто процента. Ако са я пуснали на „Златна зора“, и Джани трябваше да умре.
— Тя
— Макар да е имала тръбички в носа, все пак е вдишвала и въздух от вентилационната система на кораба.
— Това е без значение, ако вирусът не се пренася по въздуха. Може да е бил във водата или храната. Може Джани да не е пила и яла нищо.
— Хайде, Ерик, помисли малко. Трябвало е да ударят всички по едно и също време. В противен случай някой е можел да повика помощ. Не можеш да контролираш кога някой ще изпие глътка вода или ще хапне нещо. А това унищожава идеята ти за хранително отравяне.
Стоун го погледна тъжно.
— Съжалявам. Прав си. Прекалено много „Ред бул“ и недостатъчно сън.
— Ами ако атаката на „Златна зора“ е била отклонение, а не част от плана им?
— Какво имаш предвид?
— Не знам. Просто разсъждавам. Още преди два месеца са постигнали почти сто процента зараза на онзи кораб.
— „Съдба“.
— Точно така. „Съдба“. Не са имали причина да нападат друг кораб. Знаели са, че системата им работи.
— Значи хората на „Златна зора“ са били унищожени, за да си осигурят мълчанието им?
Хуан се надигна, когато Донатела приключи със завързването на въжетата към кея.
— Не знам — повтори той. — Слушай, самолетът ни чака, за да ни отведе в Манила. Ще се обадя на Лангстън и ще му предам информацията. Ако не иска да се втурне след Северънс, може поне да предупреди параходните линии.
Овърхолт щеше да предаде информацията на нужните хора, но Кабрило се съмняваше, че щяха да се заемат сериозно с въпроса. В годините след единадесети септември вечно се получаваха неопределени заплахи и също както в случая с момчето, викало „Вълк!“, повечето бяха пренебрегвани.
— Донатела?
— Да, капитане?
— Би ли върнала младия ми приятел до кораба? Впиши курса в сметката, която отворих при шефа ти.
— Разбира се, господине. За мен ще е удоволствие.
— За него също, сигурен съм — усмихна се Хуан и се обърна към Ерик. — Продължавай да търсиш и ми се обади, ако откриеш нещо ново.
— Разбрано, шефе.
Линк и Кабрило изскочиха от моторницата на кея и грабнаха саковете си.
— Какво ти даде момичето? — попита Хуан.
Линк извади визитна картичка от джоба на коженото си яке.
— Какво? Това ли? — небрежно попита той. — Номерата на домашния й телефон и мобифона.
— С всичко, което става, можеш да мислиш за секс?
— Председателю, научих, че в живота става дума за размножаване и еволюция.
— Размножаване и еволюция, а? — поклати глава Хуан. — Не си по-добър от Мърфи и Стоун.
— Разликата е там, че аз си уреждам срещи, а те двамата само си фантазират за това.