Корабът на чумата
Шрифт:
22.
Макс Хенли се събуди в агония. Остра болка пронизваше бедрото и главата му. Първият му инстинкт бе да разтрие слепоочията си и да разбере защо кракът му пулсира, но дори в полусъзнание знаеше, че трябва да остане неподвижен, докато възприятията му се нормализират. Не беше сигурен защо, но знаеше, че ще е по-добре. Мина известно време, пет или десет минути, нямаше начин да прецени.
Когато се разбуди още малко, осъзна, че лежи в легло. Нямаше чаршафи и възглавници, матракът бе груб. Преструвайки се на заспал, той се размърда леко. Поне му бяха оставили боксерките. Усети студена стомана около глезените и китките си.
Внезапно
Лежеше в задната част на ван и се отдалечаваше от хотела. Ковач му бе инжектирал наркотик, за да му придаде вид на пиян, който трябва да бъде отведен от купон. Макс видя неясни фигури. Кайл? Адам Дженър? Не беше сигурен.
Ковач бе прокарал металотърсач по тялото му и когато той изпищя над крака на Хенли, сърбинът разпра панталона му с нож. Откри белега след секунда и безцеремонно заби ножа в плътта на Макс. Въпреки опиянението болката бе кошмарна. Макс изпищя и се опита да се бори, но някой притисна рамената му към пода на вана.
Ковач завъртя ножа, разшири дупката и пъхна пръсти вътре. От раната бликна кръв. Макс се загърчи диво, сякаш имаше шанс да се освободи. Сърбинът продължи да рови из дупката, без да му пука, че не носеше ръкавици, а кръвта се бе пропила в ръкава му.
— Аха — каза той най-после и измъкна пръсти.
Предавателят беше с размера на дигитален часовник. Ковач го вдигна и го показа на ококорения Макс. После го пусна на пода и го размаза с пистолета си. Останаха само парченца пластмаса и съсипана електроника.
Ковач заби инжекция в ръката на Макс и прошепна:
— Можех да почакам наркотикът да се задейства, но нямаше да е забавно.
Това бе последното, което Макс си спомняше.
Нямаше представа къде се намира сега, нито от колко време бе пленник. Искаше да се размърда, да разтърка слепоочията си и да провери крака си, но бе сигурен, че го наблюдаваха. Освен това се съмняваше, че оковите щяха да му позволят да се движи. В стаята нямаше никого. Бе буден от достатъчно дълго време, за да чуе или усети враговете макар и със затворени очи. Но това не означаваше, че на стените няма монтирани камери и микрофони. Искаше да изчака колкото се може по-дълго, преди похитителите му да разберат, че е в съзнание. Щеше да използва времето, за да даде възможност на организма си да се изчисти от опиатите. Ако искаше да понесе онова, което предстоеше, трябваше да е в най-добрата си форма.
Мина около час. Или пък десет минути. Макс не беше сигурен. Беше загубил представа за времето. Знаеше, че лишаването от способността да определиш времето бе основно оръжие на разпитващите, затова се насили да не мисли по въпроса. Затворник можеше да бъде докаран до ръба в опитите си да разбере дали е ден или нощ, а чрез отблъсването на тази естествена нужда Макс лишаваше мъчителите си от възможността да го тормозят.
Това никога не бе проблем във Виетнам. Клетките, в които държаха него и другарите му, бяха достатъчно разнебитени, за да позволят проникването поне на лъч светлина. Но благодарение на работата си Макс бе наясно с техниките за разпит и знаеше, че „лишаването от време“ върши работа само донякъде. Що се отнасяше до останалото, което възнамеряваха да му причинят, просто трябваше да чака и да види.
Наблизо се отвори тежка ключалка. Макс не беше чул никой да се приближава, затова разбра, че вратата е много дебела. Следователно помещението бе проектирано като затворническа килия,
Вратата се отвори със скърцане на ръждясал метал. Или пантите не бяха използвани често, или килията се намираше във влажен климат или под земята. Макс не помръдна и мускул. Вслуша се в звуците от два чифта крака, които се приближиха до леглото му. Единият вървеше по-тежко от другия, но и двамата бяха мъже. Вероятно Ковач и един от съучастниците му.
— Вече трябваше да е буден — каза Зелимир Ковач.
— Той е едър мъж, така че трябваше да е буден — съгласи се другият, който имаше американски акцент. — Но при всеки е различно.
Ковач плясна леко бузата на Макс, който издаде мяукащ звук, сякаш смътно бе усетил удара, но бе прекалено упоен, за да му пука.
— Минаха двадесет и четири часа — каза сърбинът. — Ако не се събуди до час, ще му инжектирам стимулант.
— И ще рискуваш да получи инфаркт?
Макс имаше леко повишено кръвно налягане. Щеше да е напълно буден следващия път, когато влезеха в стаята.
— Господин Северънс ще е тук съвсем скоро. Трябва да знаем какво са си говорили този тип и синът му. Хлапето бе упоено през цялото време, докато беше с тях. Кой знае какво може да е издрънкало под влияние на наркотиците.
Макс си помисли, че се нуждаеха спешно от тази информация. За разлика от популярното мнение, добре проведените разпити отнемат седмици и дори месеци. Единственият ефикасен начин да изтръгнеш информация бързо бе чрез нечовешка болка. При подобни обстоятелства жертвата щеше да каже на мъчителя си всичко, което той искаше да чуе. Работата на разпитващия бе да не разкрива намеренията си, така че затворникът да няма друг избор освен да каже истината.
Макс имаше един час, за да помисли какво Ковач искаше да чуе, защото по никакъв начин не би казал истината на гадното копеле.
Кевин Никсън се почувства ужасно, когато мина покрай бариерата и стъпи на снимачната площадка. С присъствието си тук нарушаваше обета пред мъртвата си сестра. Можеше само да се надява, че тя би му простила при тези обстоятелства. Сцената от новия филм на Дона Скай се снимаше в стар склад, оставен на разрушение след обединението на Германия. Сградата напомни на Кевин за „Орегон“, само дето тук ръждата бе истинска. Половин дузина фургони, камиончета за снабдяване с храна, скелета, кранове за камерите и релси бяха разпръснати из паркинга. Мъже и жени сновяха енергично по площадката, тъй като в света на киното времето буквално е пари. Никсън прецени по видяното, че продуцентите харчеха тук по около сто и петдесет хиляди долара на ден. За него организираният хаос на скъпите филми бе добре познат, но в същото време и абсолютно чужд. Пазач в униформа, но без оръжие, се канеше да го заговори, когато откъм паркинга долетя глас:
— Не мога да повярвам, че наистина си ти.
Гуен Ръсел подмина пазача и прегърна здраво Кевин. Целуна го по двете бузи и зарови лице в брадата му. Винаги изпълнена с безкрайна енергия, тя бързо приключи с прегръдките и се отдръпна от него, за да го огледа.
— Изглеждаш великолепно — отсъди накрая.
— Най-после си признах, че никоя диета не ми помага, затова преди две години си направих стомашен байпас.
В дългогодишната битка с излишните килограми това бе отчаян ход, който обаче доведе до чудесен резултат. Преди операцията Кевин не бе падал под сто и двадесет килограма, откак бе завършил колежа. Сега тежеше седемдесет и пет и наистина изглеждаше великолепно.