Кралицата на изменниците
Шрифт:
Той взе пръстена и го наниза на последния свободен пръст на дясната си ръка.
— А другият?
— Лилавият? — Тя се ухили. — Това е лечителски камък.
— Калия ли го направи?
— Не. Една камъкотворка разчете съзнанието й, приложи наученото върху един доброволец и направи няколко камъка. Тя твърди, че камъните са научени да подсилват усилията на тялото да се лекува.
Лоркин взе пръстена и го огледа.
— Хитро. Така няма да има значение каква рана има нужда от изцеляване. Приносителят просто трябва да знае как да използва магическата си сила, за да придържа счупените кости в правилно
— Пет. Чакай малко… да премахва умората? — Тивара се намръщи. — Ти можеш да го правиш?
— Ами… да. Не го споменах, докато бях в Убежището, за да не… дразня още повече хората ви.
— Отнема ли много енергия?
— Не.
— Можеш ли да премахнеш моята умора или тази на Савара?
— Да.
Тя махна с ръка, когато той се опита да й върне пръстена. Лоркин погледна ръцете й. Тя не носеше никой от пръстените си.
— Ти имаш ли такъв?
— Не.
— Тогава го вземи. За мен е безполезен. Аз така или иначе мога да правя тези неща.
— Савара знаеше, че ще откажеш, но настоя да ти го предложа.
— Оценявам предложението й, но ще ми направи по-голяма услуга, ако го даде на теб.
— А на мен защо ми е, когато имам теб? — Тивара взе пръстена, усмихвайки се. — Тя иска да те види.
Изменницата го улови за ръката и го поведе към коридора. Савара се намираше в малка стая, заобиколена от хора, които разговаряха на групички, влизаха и излизаха непрекъснато. Лоркин се огледа и разпозна всички Говорителки — с изключение на Халана, разбира се. Щом ги видя, Савара вдигна ръка, за да прекъсне жената, с която разговаряше, и тръгна към него.
— Лоркин — каза тя, поглеждайки към жилетката му. — Готов ли си за битката?
Той се потупа по гърдите.
— Да, благодарение на теб и на човека, който е подготвил всичко това.
Тивара протегна лилавия пръстен. Кралицата се усмихна и кимна.
— Дай го на говорителката Лана.
Когато Тивара се отдалечи, Савара пристъпи към него и внезапно двамата се оказа оградени от заглушаваща бариера. Лицето й придоби каменно изражение.
— Тя издала ли е още нещо?
Лоркин предположи, че става дума за Калия, и се намръщи.
— Не. Усещам само вина. На няколко пъти я хванах да си мисли, че е голяма глупачка.
— И няма дори намек за онова, което смята да направи?
Той поклати глава.
— На ваше място обаче не бих се успокоявал.
Тя сви устни в мрачна усмивка.
— Няма. Тя ще се намира далеч от мен и ще бъде наблюдавана внимателно. — Кралицата въздъхна. — Подозирам, че онова, което е направила, е рикоширало и е убило Халана, затова не иска да повтори тази грешка.
— Надявам се, макар това да прави невъзможно доказването на престъплението й. Освен ако не желаете да разкрия умението си.
— Не и когато аз съм единствената й цел. — Савара наведе поглед и горчиво се засмя. — Но пък може да се окаже, че докато е жива, задачата ти ще бъде да я наглеждаш. Ако спечелим тази битка.
Лоркин сви рамене.
— Така или иначе го правя — призна той. — Ако не за твоята безопасност,
Кралицата вдигна ръка, за да го накара да замълчи. Звуците в стаята внезапно се завърнаха и Тивара се присъедини към тях.
— Лоркин тъкмо ми казваше, че може да изцели умората ни — каза тя на Савара. — Това ще ти даде предимство в битката, ако умът ти е остър и отпочинал.
Кралицата повдигна вежди.
— Да, така е.
— Но дали е правилно? — намеси се друг глас. Лоркин се обърна и видя Говорителката Лана. Тя изглеждаше смутена, но и решителна. — Остават само няколко часа до финалната битка, можеш ли да си позволиш да се довериш на някой, който не е роден Изменник?
Тивара се обърна да погледне свирепо жената, но Лоркин я хвана за ръката.
— Тя е права.
Савара кимна.
— Така е. И е абсолютно ненужно. След като Халана успя да научи всичко възможно за лечителството от Калия, двете с нея проведохме някои експерименти. — Лицето й се изкриви болезнено. — Преди няколко дни тя успя да открие как да изцелява умората. — Кралицата изпъна гръб и се обърна към Лоркин. — Но след като нея вече я няма, ще приема предложението ти. Ползата от него си заслужава, а ако доверието ми към теб се окаже лош избор, мястото ми може да бъде заето от подготвени хора. — Погледът й се отмести към нещо зад гърба му. — Идва поредният пратеник.
Лоркин се обърна и видя един изморен мъж, който си проправяше път към него, и го разпозна.
— Ивар! — възкликна той.
Мъжът се ухили.
— Лоркин. Надявах се да те видя поне още веднъж. — Той се обърна към кралицата и притисна длан към сърцето си. — Ашаките се събират на пътя към двореца и изглеждат готови за нападение.
Очите на Савара леко се разшириха и тя изпъна гръб.
— Време е. — Тя огледа стаята. — Съберете всички пред портата. Ще кажа няколко думи, след което… ще се изправим срещу враговете.
Лилия вървеше след шестия поред водач. Човекът я поведе през една задръстена малка уличка, която минаваше покрай няколко малки магазини, след това през друга, по-спретната, между две високи сгради. Уличката бе доста мрачна и тя се опита да не потрепне под погледите на група мъже, които се бяха облегнали на стените. Беше облякла протрити слугински дрехи и сигурно изглеждаше изморена, нервна и уязвима, както се и чувстваше.
Пътуването й бе започнало преди зазоряване. Водачите я бяха превели през целия град, през всички основни райони. В началото по улиците се виждаха съвсем малко хора, после само прислужници и работници, които трябваше да започнат от ранна утрин. Постепенно градските улици се изпълниха с народ.
Макар да бяха минали само няколко часа, тя имаше чувството, че са много повече. Лилия очакваше с нетърпение края на пътешествието си. Искаше размяната да е приключила. Но въпреки това се страхуваше да се изправи срещу него.
Беше будувала през по-голямата част от нощта и си представяше всички възможни начини нещата да се объркат. На няколко пъти беше заспивала и се събуждаше стресната от сънищата, в които Аний я зовеше, но не можеше да чуе отговора й. Сънищата я накараха да настръхне и тя си спомни за разговора, който бяха провели предишната вечер с Ротан, Гол и Джона.