Кралицата на изменниците
Шрифт:
— Ами ако не успеете? Дори и да го направите, ще излезете в земите на Гилдията и ако той продължава да ви преследва, така или иначе ще трябва да потърсите помощ от магьосниците. — Лилия въздъхна и усети как притеснението и чувството на безсилие от последните седмици се натрупват в гърдите й. — Тук долу не е безопасно и ти би трябвало да живееш сред повече удобства, и е доста трудно да ти нося храна и… ми липсваш.
След това последно признание потокът от думи секна. Лицето й пламна и тя погледна смутено към Аний. На лицето
— В смисъл липсват ми миговете, когато оставахме насаме. Може да се проявявам като егоистка — каза тя. — Искам да ти се…
Но преди да успее да се извини, Аний се наведе напред, хвана я нежно за брадичката и я целуна.
— И ти ми липсваше — каза тя тихо и напрегнато.
След това привлече Лилия в прегръдките си. Известно време двете просто се притискаха една в друга, търсейки утеха във физическата топлина и близост. Но скоро Аний въздъхна и се отдръпна.
— Сери ще се чуди къде се губим — промърмори тя.
После се изправи и подаде ръка на Лилия. Когато момичето я хвана, Аний я издърпа на крака, но същевременно я привлече към себе си и отново я целуна. Този път целувката бе продължителна, сякаш бе забравила последните си думи.
Тропот на крака, последван от рязко поемане на дъх, върна Лилия в реалността. Двете с Аний отскочиха настрани и се обърнаха едновременно към вратата. Аний зае бойна поза. Лилия посегна към магията си и бързо издигна бариера около тях, но тогава видя, че на прага всъщност стои Сери.
Лицето му бе замръзнало от изненада. Но когато Аний промърмори някаква ругатня, изражението му се промени на смесица от смущение и веселие.
— Не исках да ви прекъсвам — каза той, отстъпвайки назад. — Ще се върна когато приключите.
Едва успявайки да потисне усмивката си, той се обърна и се отдалечи.
Аний скри лицето си в шепи и изпъшка. Лилия постави съчувствено ръка на рамото й. „И аз не бих искала баща ми да ме хване как целувам друга жена“. Когато раменете на Аний се разтресоха и тя започна да издава хълцащи звуци, сърцето на Лилия се сви. Но ръцете на приятелката й се свлякоха върху устата й и едва тогава тя разбра, че Аний се смее.
— Добре — каза Лилия, докато чакаше Аний да се успокои. — Не очаквах точно тази реакция.
Аний поклати глава.
— Не. Предполагам, че не е нормално. — Тя си пое дълбоко дъх, за да се успокои, и изломоти: — От месеци се чудя как да му кажа. Сега не се налага.
— Щеше да му кажеш за нас?
— Но… той нямаше ли да се ядоса?
— Не. Може да се изненада. Казвала ли съм ти къде се е родил и израснал?
Лилия поклати глава.
— Това е доста интересна история. Всъщност са много истории. На едно място, където могат да се срещнат хора с най-различни вкусове и настроения. — Аний хвана Лилия за ръката. — Ела. Трябва да се връщаме. Той ще се разтревожи, че сме твърде смутени и притеснени, за да се върнем. А
Глава 11
Промяна в плана
Буквите на листа хартия пред Денил бяха сиви като буреносно небе. Тайенд му беше дал жалките останки от мастилото си и тъй като нито робите, нито Мерия бяха успели да донесат още, Денил бе принуден да разреди остатъците с вода. Той последва съвета на Тайенд и след като приключваше работата си, заключваше записките от проучванията си с магия.
Някакво раздвижване край вратата привлече погледа му и той вдигна глава тъкмо навреме, за да види как Кай се хвърля по очи на пода.
— Пристигна карета от двореца, господарю — каза му робът. „Отново е Ачати“. Денил въздъхна и за миг затвори очи. „Все така трудно е“. Магьосникът отвори очи, изсуши мастилото на листа хартия, почисти писалката си, прибра всичко в чекмеджето и го заключи с магия. Освободи Кай, изправи се и тръгна към Господарската стая.
Робът-портиер буквално подскачаше от крак на крак, докато не видя Денил и не се хвърли по очи на пода.
— Лорд Лоркин се завърна, господарю! — обяви той.
Сърцето на Денил подскочи.
— Лоркин?
Той тръгна бързо към вратата, но синът на Сония се появи в коридора. Когато младият мъж влезе в стаята, Денил усети как го побиват тръпки. „Нещо му се е случило“ — помисли си той, макар да не беше сигурен как го е разбрал. Магьосникът огледа Лоркин от главата до петите. Нямаше никакви следи от наранявания, макар че нямаше как да е сигурен, тъй като мантията скриваше тялото. Освен тъмните сенки под очите, които предполагаха недоспиване, Лоркин изглеждаше здрав.
— Посланик Денил — каза той.
— Свободен си! — Денил едва устоя на порива да прегърне младия мъж и вместо това разтърси ръката му в обичайния жест за поздрав в Киралия. — Какво се случи? Крал Амакира те пусна да си вървиш?
— Да — отвърна Лоркин.
— Знаете ли защо?
Лоркин погледна встрани.
— Не ми каза.
Денил отстъпи назад. Гласът на Лоркин беше равен и безизразен. „Би трябвало да бъде облекчен. Озадачен от неочакваното си освобождение. Разгневен, че въобще е бил затворен в килия“.
— Моля, седнете. — Денил поведе Лоркин към местата за сядане, но младият магьосник не седна. — Наранен ли сте?
— Не.
— Разчетоха ли съзнанието ви? Опитаха ли?
— Не.
— Лорд Лоркин! Стори ми се, че чух името ви.
Двамата се обърнаха и видяха застаналия на прага Тайенд. Елийнецът забърза към тях, протегна ръце, за да прегърне младия магьосник, но изненада Денил, като в последния момент ги свали. После огледа Лоркин с критичен поглед.
— Не ми изглеждате твърде зле за човек, който е лежал в затвора — отбеляза той. — Но те не биха се осмелили да ви наранят физически. Как се чувствате?