Кралицата на изменниците
Шрифт:
Лоркин сви рамене, но в очите му се четеше все същата уклончива предпазливост, която Денил бе забелязал по-рано.
— Изморен. Гладен. Няма да откажа и една вана.
Тайенд изсумтя и се усмихна.
— За това си прав. Не мога да си представя, че в дворцовия затвор има вани с гореща вода. Нека ти осигурим една от нашите абсолютно цивилизовани вани. Ще накарам робите да ти приготвят нещо вкусно и ще ти наглася една чиста мантия.
Лоркин кимна, но преди да се подчини на опитите на елийнеца да го изкара от стаята, бръкна в джоба на мантията си и се обърна към Денил. Без да каже нито дума, извади един свитък. Денил забеляза
След това се обърна и излезе.
Денил седна и счупи печата. Това бе официална заповед на краля, в която той просто заявяваше, че на Лоркин му е забранено да напуска Дома на Гилдията. Не беше дадена никаква причина за освобождаването му от затвора. Не се споменаваше изобщо за задържането му. „Какво очаквах, всъщност? Извинение?“
Тайенд се върна в стаята и седна до Денил.
— Той не е добре — промърмори елийнецът.
— Не е — съгласи се Денил.
— Каквото и да са му направили — или са го принудили да на прави — той все още не е готов да говори за това. Ще го наглеждам и ако спомене нещо, ще ти го кажа — стига да не ме накара да обещая да го запазя в тайна, разбира се.
— Разбира се.
— Какво пише тук? — Тайенд кимна към свитъка.
— На Лоркин му се забранява да напуска Дома на Гилдията.
Тайенд кимна.
— Значи не е напълно свободен. — Той се пресегна към Денил и го потупа по ръката. — Важното е, че е излязъл от онова място. Поне това е добре. — Той се изправи. — Трябва да докладвам за това. А ти по-добре уведоми Разпоредителя Оусън.
Денил изпрати с поглед Тайенд, усмихвайки се тъжно. Ако Лоркин наистина откажеше да разговаря за онова, което му се беше случило в затвора, или криеше някаква престъпна тайна, то Тайенд бе човекът, който най-вероятно щеше да я измъкне от него. Той проявяваше свръхестествени способности, когато ставаше въпрос за проблемите на хората. „Но не и за нашите проблеми“ — напомни си Денил.
„Не ми се иска да си го мисля, но се надявам, че Лоркин не е тук, защото са го убедили да предаде Изменниците. Това ще им се отрази много зле — както може би и на нас, ако онова, което обсъждаха Лоркин и Оусън, е свързано с общата ни работа“.
Оусън. Както посочи Тайенд, Разпоредителят трябваше да бъде уведомен за завръщането на Лоркин. Денил бръкна в мантията си, извади кръвния пръстен на Оусън, пое си дълбоко дъх и го наниза на пръста си.
— Сигурно се шегуваш — възкликна Сония, когато вдигна поглед към табелата на страноприемницата.
— Какво има? — попита Регин.
Тя не отвърна нищо, защото на прага се бе появил един набит мъж.
Той им се поклони.
— Милорд, милейди! Моля, заповядайте! — каза мъжът. — Аз съм Фондин. Добре дошли в „Подслона на Фергън“ — най-добрата страноприемница в Киралия.
Сония чу как Регин се изкиска, но той не каза нищо, когато тя мина през вратата. Както обикновено, приземният етаж представляваше трапезария и пивница. Тя бе пълна, въпреки късния час, и отекваше от множество гласове. Облеклата на клиентите предполагаха, че са местни хора, които се бяха издокарали по някакъв повод. Неколцина се обърнаха към нея и Регин и се ококориха от изненада.
— Моля, седнете и отдъхнете за миг — покани ги Фондин, махвайки с ръка към най-тихия ъгъл. — Една
— Доста сте зает тази вечер — отбеляза Сония.
— Да. Провеждаме празненство и мнозина са дошли отдалеч — каза Фондин. — Но не се притеснявайте за шума. Ще приключим в прилично време и тук веднага ще стане тихо и приятно.
Като по знак залата започна да утихва. Сония чу шепот. Фондин отново се обърна към тях, после сведе очи към мантията й и се ококори. Очевидно не беше забелязал цвета й на мъждивата светлина в двора. Дори на омекотената светлина на фенерите тя успя да види как лицето му пребледнява.
— Какъв е поводът за празненството? — попита тя.
— С-с-сватба — заекна Фондин.
— Тогава предайте поздравите ми на булката и младоженеца. — Сония се усмихна. — Те ще останат ли тук тази нощ?
— Н-н-н… — Фондин си пое дълбоко дъх и се изпъна. — Не, ще се приберат в новата си къща.
Но много от гостите сигурно ще останат, предположи тя.
— О, и нова къща. Добре, няма да отнемаме много от времето ви. Сигурна съм, че една стая ще ни е достатъчна — каза му Сония. — С отделни легла и разделителен параван, разбира се. Ще се храним тук, за да можете да отдадете цялото си внимание на гостите. Ще ни покажете ли стаята?
Фондин кимна, поклони се дълбоко и ги поведе нагоре по стълбите. Поколеба се пред няколко врати, кършейки ръце, и накрая с очевидна неохота ги поведе към стаята в дъното на коридора. Когато отвори вратата, Сония с удоволствие забеляза, че стаята е сравнително скромна, с единично легло и без следи от скорошни обитатели. Беше се притеснявала, че собственикът ще премести някои гости от стаите им или че няма изобщо да има свободни стаи. Гилдията плащаше на страноприемниците, които се намираха на главните пътища, за да поддържат непрекъснато по една свободна стая, и всички очакваха, че това ще е най-добрата стая. Но сигурно понякога съдържателите се изкушаваха да настаняват в тях гости, когато страноприемницата беше пълна, особено когато се намираше на някой не толкова оживен път.
— Ще свърши работа — каза му тя.
— Ще донесат още едно легло и параван, милейди — каза той и бързо се отдалечи.
Сония влезе в стаята, следвана от Регин.
— Да предложа ли да спя на пода? — попита той.
Сония се обърна и го видя да се усмихва.
— Няма да разваля ничия вечер, като настоявам да получа най-добрата стая или пък да искам две стаи, но спането на пода вече ще е прекалено.
Скоро всичко бе уредено. На малка масичка бяха подредени обилна вечеря и бутилка вино. То се оказа много добро. Твърде скъпо дори за местната сватба, заподозря Сония. Сигурно Гилдията поддържаше запас от хубави вина за членовете си.
— Имате ли още от това вино? — попита тя младата жена, която пристигна да отнесе съдовете.
— Да, милейди.
— Младоженците тук ли са още?
— Канят се да си тръгват, милейди.
— Дайте им една бутилка като сватбен подарък.
Младата жена я погледна изненадано.
— Да, милейди.
Регин сви устни и изненада Сония, като се надигна от стола си и тихо последва жената надолу по стълбището. Когато се върна, Сония го погледна с въпросително вдигнати вежди.
— Просто се погрижих подаръкът да стигне до получателите си — каза той и седна на стола си. — И така. „Подслонът на Фергън.“ — Регин се намръщи. — Той не избяга ли, когато Крепостта бе нападната от ичаните?