Кралицата на изменниците
Шрифт:
Той не искаше да мисли за нея.
Но не успяваше да я прогони от главата си.
Жената бе поела водата с такова нетърпение, сякаш знаеше какво има в нея. Може би все пак беше Изменница. Първоначално се опита да прикрие въздействието на отровата. Това определено означаваше, че знае какво е изпила. Накрая вече не можеше да мълчи. Ако пазачът не се беше втурнал в килията и не я беше извлякъл навън, Лоркин щеше да се предаде и да я изцели. В изблик на ненавист и раздразнение Лоркин бе запратил каната върху
След това пристигна сачаканецът, който го разпитваше. Лоркин очакваше, че мъжът ще се зарадва и ще разкрие, че от самото начало е очаквал жената да умре, но той мълчаливо огледа мъртвото момиче, не каза нищо на Лоркин и излезе с разтревожено лице.
На следващата сутрин няколко мъже, които Лоркин никога не беше виждал, го изведоха от килията и го отведоха в малък двор. Когато каретата, в която го натовариха, пристигна пред Дома на Гилдията, Лоркин се зачуди дали това не е един изключително реален сън.
Не беше сън. Кралят го беше освободил. Не му бе дадено никакво обяснение. Нито се извиниха за затварянето му. Просто му заповядаха да не излиза оттам.
„Защо?“
Лоркин се обърна на другата страна. Над главата му с мека светлина грейна магическо кълбо. Той издигна бариера пред вратата, използвайки последните остатъци от магията, която му беше вляла Тивара. Макар сега да не спеше в стаята, където бе умряла Рива, споменът за някой, който се промъква в леглото му през нощта, бе изненадващо ярък и неприятен, въпреки че преживяването му тогава бе доста приятно в началото. Не можеше да спре да си представя как някой се появява в мрака или че той лежи до труп.
„Очи, взиращи се тавана, без да виждат нищо. Като очите на робинята в затвора“.
Лоркин се загледа в магическото кълбо, изгубил всякаква надежда да заспи.
После отново отвори очи и макар нищо да не се беше променило, той знаеше, че е минало време. Беше заспал, след като бе изгубил надежда да заспи. Но защо се беше събудил? Не можеше да си спомни дали бе имал сън или кошмар.
Някакво потупване в централната стая вледени кръвта му и той се вцепени. Насили се да извърне глава, погледна през вратата на стаята и видя светлинка.
„Там има някой…“
Лоркин свали бариерата от вратата и издигна друга около себе си, после стана и предпазливо се приближи към другата стая. В нея стояха двама роби. Млад мъж лежеше на пода, а над него се беше надвесила жена на средна възраст, която бе поставила едната си ръка на челото му, а в другата стискаше нож.
„О, не. Пак ли“.
Но в този миг мъжът примигна. Беше жив. „Тя му разчита съзнанието“ — осъзна Лоркин. Жената го погледна и той разпозна в нея една от кухненските робини.
— Лоркин — каза тя. Свали ръката си от челото на младежа и се изправи. — Аз съм Сави. Кралицата ти изпраща поздравите
Лоркин кимна.
— Как е тя? — попита той машинално, но после се досети, че първо трябва да й благодари, тъй като мъжът, с когото се занимаваше, сигурно бе възнамерявал да го убие.
— Мъртва. — Тя се намръщи. — Преди два дни.
— О! — Той се сети за дяволитите очи на Зарала и чувството й за хумор, и се натъжи. — Съжалявам да го чуя. Тя беше мила жена. — В този миг му хрумна нещо. — Нали не е…? По какъв начин…?
— Настъпи естественият край на дългия й живот. — Сави се изпъна. — На нейно място избрахме Савара.
Лоркин кимна отново, без да е сигурен по какъв начин да изрази удоволствието си от новините за избора на нова кралица, когато старата токущо е починала. Жената му беше съобщила новината съвсем спокойно, което предполагаше, че не очаква от него коментари. Той се радваше да научи, че за нова кралица е избрана Савара. Не само защото тя му бе помагала много пъти и бе ръководителка на Тивара, а и защото беше умна, без предразсъдъци и откровена.
Жената се обърна към вратата на стаята. Причината за разсеяността й се появи миг по-късно, когато в стаята влязоха Денил и една робиня.
Посланикът погледна към мъжа на пода, който не помръдвайте, въпреки че беше буден и ги гледаше. После Денил вдигна очи към Лоркин и Сави.
— Какво се случи? — попита той.
Лоркин сви рамене.
— Не съм съвсем сигурен. — Той се обърна към Сави.
— Напоследък тук имаше размествания на роби, които бяха доста подозрителни — каза тя. — Този тук — тя посочи мъжа на пода, — не е роб. Той е магьосник с нисък статус. Предложили са му земя и статут на ашаки, ако се представи за роб и помогне за отвличането на Лоркин.
— Отвличането на Лоркин? — повтори Денил. — Отново?
Очите й се присвиха развеселено.
— Не от нас. Получил е предложението чрез приятел. Вярва, че то идва от краля, макар да няма доказателство за това.
— Разбира се, че не. — Денил огледа стаята и погледът му се спря върху робинята, която го бе довела в стаята. — А тя?
— Може да й се вярва, да — отвърна Изменницата.
— Добре. — Денил погледна младата жена. — Ще събудиш ли посланик Тайенд? После го доведи тук.
Робинята кимна и бързо се отдалечи. Лоркин осъзна, че тя не се хвърли по очи на пода, дори не се поклони. Денил бе толкова потънал в размисли, че дори не забеляза. Отиде до мъжа и го погледна.
— Не е завързан — промърмори той.
— Отнех силата му — отвърна Сави. — Искате ли да го убия?
— Не. Поне не още. Но не искам да чува за какво си говорим.
Жената сви рамене. Купол от бяла светлина покри лицето на мъжа.
— Няма нито да ни чува, нито да ни вижда. Между другото, аз съм Сави.