Кралицата на изменниците

Канаван Труди

При тази мисъл противоречивите чувства я напуснаха. Тя разбра, че е възможно да изпитва тъга заради несправедливата смърт на даден човек, без да се налага да убеждава себе си, че той е по-добър човек, отколкото го е смятала.

„И страноприемницата е кръстена на негово име. — Тя се извърна настрани. — Което, убедена съм, щеше да го ужаси, но по съвсем различни причини от тези, които накараха мен да се ужася“.

Наблюдателят Ортън ги поведе през тъмна, тясна врата. Последва сложна процедура, с която той удостовери своята самоличност, тази на капитана и на посетителите, след което се

разнесоха най-различни звуци, съпровождащи действието на заключващия механизъм. Когато вратата се отвори, Сония с изненада установи, че тя е дебела една педя и е направена от желязо. Групичката влезе в стаята и мина пред същата разпознавателна процедура, за да минат през втора, също толкова здрава врата. Обитателите на крепостта не поемаха никакви рискове.

Тесен, стръмен коридор водеше нагоре. По стените се виждаха отвори на тръби, което предполагаше, че в него може да се изсипе нещо. „Вода или нещо далеч по-неприятно?“ Предметната защита не винаги можеше да спре магьосник, но той можеше да бъде излъган да свали гарда си или да го изненадат, преди той или тя да намери подходящ начин да им се противопостави. Коридорите бяха проектирани във формата на лабиринт, за да объркват и дезориентират врага, и същевременно да позволят на обитателите да избягат.

Когато стигнаха края на коридора, Ортън се спря и се обърна към нея.

— Надявам се, че не разчитате на неосведомеността на сачаканците за вашето пристигане тук.

Тя го погледна и усети как я побиват тръпки.

— Защо?

— Знаем, че пътят се наблюдава. Патрулите ни откриха следи и други доказателства откъм киралийската страна на планината. Ние, естествено, можем да наблюдаваме сачаканската страна само отдалеч, но нашите наблюдатели са виждали малки групи хора да минават отсам.

— Ичани?

Ортън се намръщи.

— Подозирам, че не. Ичаните не носят хубава храна със себе си. Които и да са били, не са си правили труда да прикриват следите си, когато навлизат в нашата страна. Може би защото не осъзнават, че прекосяват границата. Все пак не сме нарисували черта, която да я определя с точност.

Мисълта, че ичаните имат навика да влизат в Киралия, не бе особено утешителна. Изгнаниците, които обитаваха планините, бяха неорганизирана тълпа и по-често нападаха себеподобните си, отколкото пътешествениците. Това, че едва не бяха завладели Киралия, се дължеше единствено на факта, че един от тях бе проявил достатъчно силна воля и бе успял да ги обедини — за което му бяха нужни години.

Организираната сачаканска армия щеше да е непобедима. Може би все още беше така. И ето, тя стоеше тук, в едно от малкото отбранителни оръжия на Киралия, готова да влезе в Сачака, за да спаси сина си. „Трябва да вярвам, че Калън и Лилия са достатъчна защита, ако сачаканците се възползват от моето отсъствие. Единият е пристрастен към роета. Другият е наивна млада жена“. Внезапно й се зави свят и й се догади.

„Трябва да спра да мисля за това“ — каза си тя.

— Според вас кои са тези хора? — попита тя.

— Шпиони.

— На сачаканския крал?

Ортън кимна.

— Че на кого другиго?

„На кого, наистина.“

След още няколко криволичещи прохода те пристигнаха в трапезарията, която

бе достатъчно голяма, за да побере десетина души. Масата бе застлана с впечатляващо фина покривка. Три жени и двама мъже стояха до нея, в очакване да бъдат представени. Двамата втори капитани и техните съпруги, както и жената на един отсъстващ командир. Ортън покани всички да седнат, зае мястото си и помоли прислужниците да поднесат храната.

Тя беше изненадващо вкусна. Ортън обясни, че според него добрата храна прави чудеса с морала на тукашните бойци, които живееха далеч от Имардин и бяха изправени пред постоянната заплаха от нашествие. Местните фермери и ловци също печелеха добре от търговията. И все пак вечерята не мина съвсем спокойно. На няколко пъти бяха прекъсвани от пазачите, които носеха съобщения или докладваха. Първоначално Сония ги слушаше внимателно, предполагайки, че се е случило нещо важно, но постепенно й стана ясно, че това е просто рутина, която се спазваше винаги — и дори вечерята с високопоставени магьосници нямаше да я прекъсне.

Останалите гости бяха свикнали с това и не прекъсваха разговорите си. Сония разбра, че е престанала да обръща внимание на докладите, едва когато Ортън прекъсна разговора й с капитан Петър.

— Черна магьоснице Сония — каза той с мрачен и официален тон.

Тя се обърна и забеляза, че въпреки спокойното си лице, очите му блестят трескаво.

— Да, Наблюдателю Ортън?

— Пристигна странно съобщение. — Той й подаде къс хартия, сгънат по странен, ъгловат начин. — Началникът на дежурните, който го е получил, каза, че пристигнало, плъзгайки се по въздуха като птица и се приземило в краката им.

Тя погледна към ситно изписания лист и сърцето й подскочи, макар да не бе сигурна дали причината бе вълнение или безпокойство.

„Съветваме Черната магьосница Сония да остане в Крепостта, докато не бъде подсигурено безопасно преминаване. Очаквайте скоро инструкции.“

Отдолу бе нарисуван странен символ — кръг с нарисувана в него спирала. Лоркин го беше описал на Разпоредителя Оусън, като му бе казал, че това е един от начините Изменниците да удостоверяват самоличността си. Изпълни я въодушевление. Скоро сама щеше да прецени хората, които бяха впечатлили Лоркин толкова силно и които преди много години бяха помогнали на Акарин да избяга от робство.

Сония вдигна хартията във въздуха с помощта на магията си и я подпали. Останалите гости замърмориха изненадано, докато тя бързо се превръщаше в пепел. Сония се обърна към Ортън и се усмихна.

— Мисля, че тези шпиони скоро ще престанат да ви притесняват, Наблюдателю Ортън.

„След като няколко нощи спах на студен каменен под, не би трябвало да имам проблеми със съня в нормално легло. Какво не ми е наред?“.

Лоркин усещаше напрежението в тялото си. Колкото и да се протягаше, да правеше дихателни упражнения и да се опитвате да се отпусне върху мекия дюшек, той не можеше да се успокои. Изобщо не му помагаше и това, че всеки път, когато умът му навлизаше в периода на блуждаене точно преди заспиването, в главата му нахлуваха спомените за робинята.