Краят на империята

Кол Алън

Стен вдигна оръжието и превърна камерата в разтопен метал и пластмаса. Станцията се разтърсваше отново и отново, докато хората му взривяваха предварително разположените експлозиви. Нито един невинен нямаше да пострада, но щяха да минат доста месеци преди Кей Би Ен Си О да може да излъчва отново. Стен сръчка Джинингс с крак и новинарят изхленчи уплашено. Беше сигурен, че гледа в очите на безумец.

— Благодаря, задето ми зае програмата си — рече му Стен.

— Няма защо — запелтечи Джинингс.

— Изоставаме с три секунди от плана — провикна се Синд.

Стен

кимна и хукна през черната димяща дупка на мястото на вратата, следван от хората си. Последна излезе Синд. Тя спря на прага и пусна един откос в помещението, за да добави още малко объркване и уплаха. От димящия таван закапа разтопен метал.

После и тя изчезна.

Джинингс вдигна глава от пода.

— Слава на бога! — промърмори той. — Жив съм.

— Кой го е грижа? — попита режисьорът, докато се надигаше. — Даваш ли си сметка какво излъчихме току-що? Сега рейтингът ни ще скочи до небесата. Направо удавихме конкуренцията.

Бади огледа разрушеното студио, като си подсвиркваше тихичко. Сега вече пътят пред него бе отворен. Можеше да избере каквато иска работа в новинарския бизнес.

Зачуди се дали е останала някоя неповредена линия. Трябваше час по-скоро да се свърже с агента си.

Всички аларми виеха пронизително, докато Стен и хората му се качваха на борда на „Виктори“. Капитан Фрестън си позволи леко да се отпусне.

— Тъкмо навреме — отбеляза той. — Имаме цял проклет флот по петите си. Воден от голям шибан кръстосвач… „Невски“. Сър, разрешение да изчезваме оттук?

— Не разрешавам — отвърна Стен, докато оглеждаше мигащите светлинки. Времето почти щеше да им стигне. — Капитане, бих искал преди това да поразредя малко конкуренцията. — Той се обърна към лейтенант Дензи. — Оръжията?

— Всички „Кали“ и „Гоблин“ са в пълна готовност за изстрелване — отвърна жената, изпълнена с решимост да се бие.

Стен не искаше да я разочарова, но се налагаше.

— Лейтенант, опасявам се, че аз лично ще им отдам дължимото.

Той се отправи към станцията за изстрелване на ракети „Кали“. Докато си нахлузваше шлема, повика лейтенант Фрестън.

— Когато кажа, давай… искам да го направиш, за Бога!

Фрестън кимна. Нямаше нужда да го подканя повече. На мониторите се виждаше бързо приближаващият се „Невски“, придружен от половин дузина крайцери и гора разрушители.

Ръцете на Стен автоматично заредиха ракетата, сетне я изстреляха. Виждаше само черен космос, из който срещу него се носеха разноцветни точици — ала всъщност ракетата летеше нататък.

Един от крайцерите се насочваше право към „Виктори“. Зад него вече се различаваше бойният кораб. Съществуваше съвсем малка възможност да промуши калито покрай крайцера. Но Стен предпочете да играе на сигурно. Особено след като видя, че ракетните силози на крайцера се отварят, готови да открият стрелба по „Виктори“.

На борда на „Невски“ капитан Лийч се беше изправил пред сходен проблем. На бойните монитори се виждаше „Виктори“, в синхронизирана

орбита в близост до орбиталната телекомуникационна станция. Тревожен сигнал обозначи приближаването на вражеска „Кали“ към челния крайцер. И крайцерът блокира всякакъв възможен залп по „Виктори“.

Решението дойде от само себе си. Орбиталната станция.

Като млад офицер, прекарал дълго време на далечен пост, Лийч се бе увличал по една древна земна игра. Наричаше се „пул“, макар да не знаеше защо. Никой не излива вода върху покритата със зелен плюш маса. Та тогава главната му стратегия бе да атакува с максимална мощ бялата топка. Лишен от финес, но носещ резултати подход.

Орбиталната станция пред него представляваше сходна ситуация. Един пряк удар по нея щеше да предизвика експлозия, която, ако не друго, със сигурност би повредила „Виктори“. Колкото по-голям е взривът, толкова по-голям бе шансът да удари и дори унищожи кораба на Стен.

На Лийч дори за миг не му мина през ум, че на станцията има поне две хиляди невинни същества. Заповедите му, в края на краищата, бяха да се справи със Стен. На всяка цена.

Той избълва поредица заповеди и подчинените му хукнаха да ги изпълняват.

Минута по-късно три торпеда с ядрени бойни глави се отделиха от тръбите на „Невски“.

Фрестън никога не бе чувал за пул, но пък бе надарен със забележително бърз ум. Когато вражеските ракети се появиха на екрана, той първо си помисли, че капитанът на „Невски“ трябва да е крайно некомпетентен. Траекторията им нямаше да ги отведе дори в околностите на „Виктори“. Той изчисли светкавично курса и… орбиталната станция? Какво е това, за Бога? После се сети.

Нямаше време да предупреди станцията. Още по-малко Стен, който бе впримчен в управлението на „Кали“ и умът му летеше заедно с нея към вражеския крайцер.

Фрестън протегна ръка към пулта за управление.

Крайцерът подскочи рязко към Стен, докато калито го приближаваше. Той се напрегна да овладее ракетата, но съзнанието му започна да се замъглява… да се отдръпва назад… назад… назад…

Имперските ракети удариха станцията едновременно. Ядрените глави се взривиха. Две хиляди същества изгубиха живота си.

В космоса се пръснаха радиоактивни отломки. След броени секунди „Виктори“ щеше да бъде поразен.

Стен освободи съзнанието си в мига, когато „Виктори“ се прехвърли в хиперпространството. Над него се появи размазаното лице на Килгър, бледо и обезпокоено. Отзад се мяркаше Фрестън.

— Кажи си името, момко — подкани го Алекс.

— Кое да ти кажа?

— Името. Това е шибан тест.

Стен се озъби.

— Килгър, дръпни се, че устата ти мирише. Ако продължаваш да висиш над мен, ще те натикам в трюма при арестантите.

Килгър се обърна към Фрестън, на закръгленото му лице играеше широка усмивка.