Краят на империята
Шрифт:
— В никакъв случай — отвърна твърдо Еку. — Макар да съм бил на служба при Императора, трябва официално да ти припомня, че не съм бил негов подчинен — нито който и да било друг представител на моята раса. Ние, разбира се, пазим своите тайни и те не са от интерес за Императора.
Кенна кимна в знак, че го е очаквал, и се пресегна към една странична масичка. На нея имаше освежителни напитки — любимото му дюсейбълско бренди и чиния със сандвичи, вероятно синтезирани по химичен път така, че да неутрализират въздействието на
— Императорът каза, че ще откажеш, и ме предупреди да не настоявам. Но добави, че ако записваш нашата среща, ще бъде желателно да преустановиш записа, тъй като, ще цитирам директно: „Когато Стен бъде заловен, разпитан и подложен на мозъчно сканиране — преди да бъде изпълнена присъдата, — всички, които се окажат въвлечени в неговата конспиративна дейност, ще бъдат смятани за лични врагове на Императора и ще бъдат преследвани с цялата строгост“.
— Не бих го определил като най-дипломатичното изказване, правено някога от Вечния император — заяви Еку, горд, че крилете му дори не трепнаха от уплаха.
— Времената, в които живеем, са лишени от дипломатичност — отвърна Кенна. — Императорът приема твърде сериозно заплахата от Стен и сподвижниците му, за да си губи времето с любезности. И все пак поднасям личните си извинения, ако е прозвучало грубо. Освен това искам да се извиня за времето, което смятам да ти отнема и което няма да е никак малко, тъй като Императорът държи да узнае всичко. Трябва още сега да те предупредя, че този разговор се записва. Имаш правото да се консултираш с правен и медицински специалист, за да се увериш, че не си под мое въздействие — психическо или лекарствено.
— Разбирам и ти благодаря за извиненията — отвърна Еку. — Но за мен в настоящия момент времето е от първостепенно значение. Ще започваме ли?
Той подхвана предпазливо историята си. Смяташе да я разкаже бавно, с необходимата точност и това щеше да отнеме поне няколко дни.
В края на всеки от тези дни щеше да обсъди внимателно своята история, реакциите на Кенна и с какво да продължи нататък със съветника си, скрит в една от лабораториите зад стените на заседателната зала.
Рюкор.
Началникът (на Отдела за разследвания) Лайза Хайнис се пробуди внезапно — но въпреки това не помръдваше.
Първо… слуха.
Нищо.
Обоняние. Нищо.
Сега какво?
Движение. Цялата къща-лодка се поклащаше леко.
Тя отвори едва-едва очи.
Лунна светлина озаряваше единствената стая на нейния дом — захранвана от маклийнов генератор баржа, закотвена на няколкостотин метра над горските масиви на Първичен свят.
Стаята беше празна.
Съпругът й, Сам’л, похъркваше тихо в леглото до нея.
Ръката на Хайнис се плъзна към близкия край на леглото. Подмина ръба на водния матрак. Докосна дръжката на миниуилигъна. Неизменно
Къщата-лодка се заклати отново.
Дали някой не се катереше по котвените въжета?
Да.
Хайнис лежеше в леглото/Хайнис бе приклекнала, гола, в бойна стойка, насред стаята, стиснала в ръка оръжието. Потвърдено. В помещението няма външен.
Тя се приближи безшумно до гардероба и навлече чевръсто фототропичния комбинезон. Комбинезонът, също като пистолета, беше строго имперско оборудване и дори полицейски началник като Хайнис нямаше право да го притежава. Но както винаги ченгетата не се придържаха към законите, които налагаха на други.
Хайнис бе очаквала нещо подобно.
Тя прекоси с бързи крачки разстоянието до терасата и отвори вратата. Взе окачените на закачалката зад вратата нощни очила и ги нахлузи.
Стана светло като ден. Всичко бе в зелено, но все пак — като ден.
А сега — отвън, на терасата.
Къщата-лодка отново се полюшна.
Още не. Първо да провери… тя огледа мрака и околните хълмове. Нищо. Смени режима, премина на термално изображение. Ах. Ето там, три бледи сияния. Няколко същества.
Това трябва да е командният пост, предположи Хайнис. Значи наистина е каквото очакваше от известно време.
Освен ако не са някои от бандитите, които бе преследвала през всички тези години. Дошли да дирят отмъщение. Малко вероятно. Престъпниците винаги поставяха на първо място личната изгода.
Хайнис върна очилата на светлоусилване и надзърна предпазливо през ръба.
Ето това е.
Някой… трима… се катереха по котвеното въже. Опитни катерачи — но въпреки това въжето са поклащаше и заедно с това раздвижваше леко къщата. И тримата имаха идентични фототропични наметала, бойни жилетки и напъхани в кобурите пистолети. Някаква група за специални операции.
Е, добре, рече си тя. Това, което се надяваше да не стане, взе, че се случи. Безпокоеше се за него от мига, когато научи, че Стен е обявен за предател — тогава почти бе готова да прокълне някогашния си любовник, — знаеше, че по никакъв начин не би се съгласила доброволно на мозъчно сканиране или на някоя от останалите техники за „дълбок разпит“, използвани от Вътрешна сигурност. Не тя. И — за Бога — не и Сам’л.
Цял един шибан живот да си от правилната страна на закона и само заради някаква дребна любовна история — добре де, голяма любовна история — в далечното минало сега да те смятат за престъпник.
Отнякъде в съзнанието й изникна цитат на отдавна забравен език: „… където всяко ченге е престъпник и всички грешници са светци…“
Тя се прицели и простреля първия катерач в лицето.
Изстрелът разтърси спокойствието на нощта и отекна надалече. Мъжът падна безшумно, събаряйки по пътя си втория нападател.