Краят на империята
Шрифт:
Алекс се ухили.
— Затуй ще ми помогнат наш’те приятелчета Мар и Сен. Макар да са излезли в заслужена пенсия, мисля, че няма да ми откажат, тъй като добре познават Аръндел. Новият Аръндел де. Който, казвали са ми, бил построен досущ кат’ стария. А те познават всяко ъгълче.
Стен се намръщи. Аръндел беше Имперската цитадела на Първичен свят, стилизирано копие на староземен замък, с красиви градини наоколо и множество скривалища и бункери отдолу. Беше разрушен в самото начало на Таанската война при неуспешен
Стен кимна. Помнеше добре картата, на която бе обрисувано вътрешното устройство на замъка и с която се бе запознал по времето, когато беше телохранител на Императора. Помнеше и едно бягство от затвора няколко месеца по-късно.
— Оставям на теб, Алекс — рече той. — Ще ти трябва ли помощ?
— Нищо повече от туй, дет’ вече го имам. Корабче и пилот. Ще използвам транспорта до Първичен. Оттам нататък ще действам сам и според обстоятелствата.
Алекс вдигна ръка и козирува, сякаш със Стен отново се бяха върнали на служба. Стен го погледна изненадано, надигна се и отвърна със същия поздрав.
След което Килгър излезе.
Алекс бе казал само част от истината. Той смяташе, че планът му срещу Пойндекс може да успее само ако действа самостоятелно. Но имаше и още.
Козината на врата му продължаваше да е настръхнала.
Радваше се на всеки ден, час или минута, тъй като имаше усещането, че може да са му последни. Беше се постарал да сложи в ред къщата си на Единбург. Сега бе готов за действие.
Ако не друго, поне нямаше да се наложи да взима със себе си Стен и да го излага на опасност.
Тъкмо приближаваше вратата на апартамента си и протягаше ръка към дръжката, когато дочу отвътре кикот.
Жената, която го посрещна, бе Марл.
„О, божичко — помисли си той. — Таз женска винаги ми е била най на сърцето. Започвам да си мисля, че ако всичко мине добре, ще има бъдеще за нас двамата.“
Докато вратата се плъзгаше зад него, той отбеляза мислено, че този път Марл е особено красива. С тясна пола и разтворена отпред блуза.
После погледът му се спря на Хотско, която носеше една от неговите ризи.
— Дами — едва успя да произнесе той.
Марл и Хотско се спогледаха и отново се разсмяха. Алекс забеляза празната бутилка в съда с лед на масата.
— Предполагам — поде Хотско, — че сега нашият герой се чуди какво трябва да направи.
— Ако говорите за мен — отвърна Алекс, — първо ще ми трябва нещо да пийна.
Хотско стана и му донесе чаша с питие от бара. Стрег. С лед.
— Твоята приятелка Марл се появи тук преди няколко часа. Разказваше ми истории от времето, когато е била шпионка. Доста си… поговорихме.
Хотско показа езиче… и си облиза устните.
— Оказа се, че
— Олеле.
Беше ред на Мерл да се разсмее.
— Откакто Стен е мъртъв, шпионажът доста замря. Борите се справят доста добре и тъй като сега аз съм шеф, реших, че мога да си дам заслужена почивка.
Алекс гаврътна на един дъх стрега и докато хранопроводът му се завръщаше от хиперпространството, си наля втора доза.
— Марл дойде тук — продължи Хотско — и аз я поканих. Тя е страхотна жена, но сигурно го знаеш.
— Аха — едва успя да произнесе Алекс.
— На техния свят има някои… доста интересни социални обичаи. Много интересни — повтори с мъркащ глас Хотско. — Такива, които биха заинтригували и двете ни.
— Олеле.
— Алекс, започваш да се повтаряш.
Марл и Хотско се опитваха — засега безуспешно — да запазят сериозни изражения.
— Помислих си, че може би тя ще иска да дойде с нас на Първичен свят — заяви Хотско. — Пътуването ще е доста дълго, както знаеш. Тя сметна идеята за чудесна. Затова й помогнах да си събере багажа. Готова е да пътува. Не е ли вълнуващо?
Алекс най-сетне се съвзе.
— Ами да. Добре си дошла с нас, Марл. Не знам дали си даваш сметка, че ще се навреш право в търбуха на чудовището, но щом така си решила.
Марл се приближи и го целуна лекичко по бузата.
— Кога потегляме?
— Ами защо да не е веднага? — попита Алекс. — Корабът на Хотско е готов и зареден догоре.
— Трябва ли толкова да бързаме? — попита Хотско. Говорих с Мар и Сен и те казаха, че ще ни пратят страхотна вечеря. Защо да не е утре?
— Ами добре — съгласи се Алекс.
Хотско доближи голямото овално легло и се просна на него. Беше изработено навремето по поръчка на Императора. Тя плъзна ръка по меките завивки.
— Тук май има предостатъчно място — рече с мъркащ гласец. — Далеч повече, отколкото на моя кораб. Дори ако се съберем в каютата ми. Така ли е, Марл?
Всичко, което Алекс успя да каже, беше:
— Олеле.
30.
— Долу Императорът! — крещеше жената с изкривена от омраза уста.
— Смърт на убиеца на манабийците! — провикна се друго същество.
— Убийте богохулника! — настояваше мъж, едър като мечка. — Убийте го.
Това бяха трима от петдесетте агитатори, настройващи с виковете си тълпата. Не че имаше нужда. Около двайсет хиляди разгневени същества се бяха събрали пред сградата на парламента.
Сдържаше ги кордон войници от Вътрешна сигурност.
Над демонстрантите се поклащаха плакати с размери на малки сгради. По-големите, в средата, показваха увеличеното лице на Императора. През него с червени букви бе изписано „УБИЕЦ“.