Краят на империята

Кол Алън

Всичко се развива толкова бързо, помисли си той. Само за десет години, какъв невероятен път! Какво ли ще бъде след още петдесет? Жалко, че няма да съм жив, за да го видя. Нещо се сви в него при тази мисъл. Божичко, как му се искаше наистина да е жив тогава.

От далечния край на хълма долетя тътен и Кеа забърза към върха. Един официален кораб на Федерацията се спускаше на площадката. Това трябваше да е делегацията от Изборния колеж на Федерацията. Пристигнали са, за да му кажат, че хората искат да остане техен президент. Не само за третия срок.

Не и за пет години.

Кеа Ричардс трябваше да бъде избран за доживотен президент.

Изненада.

Момчето от задната уличка бе успяло.

Преди десет години — на Ганимед — онзи от профсъюза бе зяпнал.

— Какво искате да кажете с това — до живот?

— Докато е жив, глупако — изсъска бизнес дамата. — Или докато не поиска да се откаже. Така ли е? — Тя погледна Кеа.

— Такава е сделката — потвърди Кеа. — Ако очаквате от мен да застана най-отгоре, ще управлявам, сякаш става въпрос за моя компания. Избори на всеки пет години само ще ми вържат ръцете. Те скъсяват хоризонта.

— Какво казаха онези от другата страна? — попита Големите пари.

— Не бяха особено доволни — потвърди Кеа.

— Защото не могат да го осигурят?

— Да. Защото не могат да ми го осигурят.

— Не виждам проблем — заяви дамата. — Не и за нас, във всеки случай.

— Но няма да стане изведнъж — рече премиерът. — Ще трябва да действаме внимателно… и постепенно. Да подготвим почвата.

— Вероятно ще е най-удачно да го уредим в края на втория мандат — посочи лидерът. — Тогава ще е на върха на популярността си.

— Ако се съгласим… — поде замислено Големите пари. — Като ваши верни поддръжници… и най-скъпи приятели…

Кеа се поклони.

— … както и доверени съветници — добави той.

Големите пари се усмихна.

— Да… като ваши доверени съветници. Но ще се вслушвате ли в съветите ни за политиката… и АМ2?

— Абсолютно — потвърди Кеа. — В интерес на истината, редовно обсъждам дългосрочните си планове с моите мениджъри. Време е да се сложи край на монопола. В момента подготвяме план за лицензирани продажби на АМ2, Империум X и модифициран звезден двигател. — Той ги изгледа многозначително. — С радост ще изслушам предложенията ви по този въпрос.

Обстановката осезаемо се разведри. Като след обещание за нови печалби.

— Тогава нека бъда първият, който ще ви нарече „мистър президент“ — рече профсъюзният лидер и протегна ръка. Кеа я стисна.

Това беше. Президентство, осигурено с ръкостискане. Подробностите щяха да бъдат уточнени от правните съветници. За първи път Кеа използва примамката с АМ2 и улови риба. С течение на времето ставаше все по-добър с тази уловка.

Кеа наблюдаваше слизащата от кораба делегация. Един гравилихтер очакваше да ги откара до неговия лагер, на света, носещ името му. Тази нощ щеше да има празненства, а утре Кеа щеше да събира лаврите.

Приличаше на старомоден брак. Някогашните монарси са разбирали добре тези работи. Кралството е източникът на най-голямото щастие и мъка. Женен си за

него. Кеа вече беше император, във всичко, освен по титла. Не изпитваше вина, че го бе купил, задържайки за себе си едно от най-великите открития в историята на човечеството. Китайските императори бяха държали в тайна не едно откритие векове наред. Какво ще направят хората с тях? — питали те. Нямат нито умението да ги използват, нито са готови да поемат отговорността. Нека ние решаваме. Нека те са наше бреме.

Кеа си спомни една поговорка от детството: „Какво е времето за нещастния глиган?“

Никога нямаше да забрави онази алчна надпревара на борда на „Дестини I“. Рут, която уби Фалзур и озирианката. Тя самата загина от ръцете на Мърф. Опитът на Мърф да се разправи с него. След онзи период Кеа бе променил представите си за злото. Беше израсъл, беше се изправил пред цяла една цивилизация. Не трябва ли решението на подобни въпроси да се оставя на някоя висша сила? На бог, например? Но Кеа бе посетил и друга вселена и не откри там бог. Може би наистина имаше Нещо. Някое божество, седнало на трона, далеч отвъд звездите. Ала докато го открие, светът ще трябва да се задоволи с Кеа Ричардс.

Той заслиза обратно по хълма. Ако побързаше, щеше да посрещне и поздрави делегацията. Ускори крачка. Охраната зад него изглеждаше изненадана. Забързаха, но Кеа се затича. Чувстваше се млад… лекомислен.

Внезапно дочу странен звук. Далечен, като затихваща гръмотевица. Сетне пред очите му се спусна червена пелена.

„Още не! — извика умът му. — Не съм свършил!“

Един изплашен пазач дотича при него. Преобърна го, опипа несръчно за пулс, но откри съвсем слаби пулсации. Включи трескаво радиостанцията. След миг хълмът се изпълни с приближаващи се превозни средства и хора — всички бързаха да спасят живота на техния нов доживотен президент.

Ганимед, 2222 г.

— Вашите лекари не са сгрешили — заяви професорката. — Било е удар.

Името й беше Имброциано. Най-добрата в полето на анатомичните увреждания и възстановяването.

Кеа неволно улови парализираната си лява ръка. Припомни си безпомощността си на „Дестини I“, когато беше привързана за него. Този път обаче цялата му лява страна беше неизползваема. Имброциано кимна към ръката му.

— Можем да й върнем живота — рече тя. — Невроимплантите правят чудеса. За останалото ще трябва доста да поработим. Но нека ви предупредя… дори след като приключим, ще изпитвате слабост.

Кеа опита да се успокои. Точно сега имаше нужда от цялата си храброст.

— Не това беше най-голямата ми грижа — рече той. — Какво ще кажете за другата част от тяхната диагноза?

Професорката въздъхна.

— За ваше съжаление нямам възражение и по този въпрос. Шансът да се случи повторно не е малък. Никой не може да каже кога. След седмица? След година? Повече? Не мога да кажа със сигурност. Но знам едно… шансът да оцелеете при втори удар е нищожен.

Кеа се разсмя огорчено.