Краят на империята
Шрифт:
— Ама и вие умеете да успокоявате.
Имброциано сви рамене.
— Лъжите са загуба на време, а вие нямате излишно време.
Кеа се засмя отново. Този път чистосърдечно. Шегата му допадна. Не беше ли една от последните му мисли, преди да изгуби съзнание, точно за императорите, които владеели във всички времена? Но не и своето време — във времето, което им е отредено да живеят.
Имброциано го погледна и кимна доволно.
— Виждам, че го приемате добре. Без истерия.
— Не съм такъв човек.
— Така е… точно
— Намекнаха го… доста недвусмислено — отвърна Имброциано. — Но нямаше нужда от заплахи, сър. Президент или не, вие сте мой пациент. Ще спазя клетвата си.
— Простете прекомерното им усърдие — поклати глава Кеа, но всъщност си мислеше, че ако враговете му разберат за болестта, ще потърсят начин да се възползват от нея. — Ще ви бъда задължен, ако останете тук, докато реша какво да правя нататък.
— Значи все още обмисляте идеята за операция. Макар според мен да е безполезно.
— Ще ви кажа какво съм решил — рече лаконично Кеа.
Тя излезе с озадачен вид. Но не беше по-озадачена от него. Какво си мисли? Какво би могъл да направи? Най-добрият лекар във Федерацията току-що му бе заявил, че е обречен. Съветниците му настояваха да посочи заместник. Имаха предвид, разбира се, някой от тях. И постоянно говореха, че е време да разкрие тайната на АМ2.
Ако умре точно сега, системата, която е създал — една перфектна система, — ще бъде обречена. И тайната на АМ2 ще си отиде с него. Тази система целеше единствено да го предпази от неговите врагове. Беше като невидим щит срещу техните убийци. Но какъв е смисълът й сега? Без АМ2 Федерацията ще рухне. И всички негови усилия ще бъдат напразни.
Тогава? Ако им предостави тайната на АМ2, няма ли да стане още по-лошо? Ще избухнат войни. Беше го прекарвал стотици пъти през програма за анализ и всеки път броят на жертвите растеше.
Твърде късно бе да си осигури наследник, а и се бе отказал от това още от началото. Знаеше достатъчно за кралете и техните деца. Отрочета, водещи незавидно съществуване, докато чакат да им дойде времето. Понякога дори се обръщат срещу родителите си. Достатъчно бе да си спомни за Баргета.
Стига се е колебал. Време беше да вземе някакво решение. На кого може да довери тайната на АМ2?
Отговорът дойде веднага — на никого.
Трябва да реша, повтори си той. Нямам избор.
И все пак сигурно имаше и друга възможност, шепнеше един глас в него. Трябваше да има.
Но всеки умира… рано или късно.
Само че ние не сме като всеки, продължаваше гласът. Ние сме специални. Знаем неща, които никой друг не знае. Неща, които правят живота ни различен от техния.
Още дълго време се бори със себе си, с този глас, който граничеше с безумие. Накрая заспа. Унесе се. Сънува. Под бдителното око на помощници и лекари
Събуди се освежен. Бодър. Гладен.
Прати да му донесат закуска и да повикат Имброциано.
Тя отговори на всички негови въпроси и изслуша внимателно предложението му. Спокойно. Безстрастно.
— Да. Мога да го направя — рече накрая. — Мога да създам живо тяло… с човешка форма… досущ като вашето. Има някои теоретически пречки, но ако разполагам с подходящ екип и достатъчно средства… това може да бъде осъществено.
— Значи ще го направите? — попита Кеа.
— Не. Няма.
— Защо не, за Бога?
— Не можете да избегнете смъртта, мистър президент — рече тя. — А това се опитвате да сторите. Не разбирате ли колко ирационално е желанието ви? Мога да изработя ваше копие. Дубликат. Но… не мога да направя така, че този нов организъм да сте вие!
— Каква ще е разликата? — попита Кеа. — Щом има моите мисли… моите знания и мотиви… идентични клетки… всичко, което ме прави това, което съм… значи ще бъда аз. Нали?
Имброциано въздъхна.
— Аз съм лекар. Не съм философ. Философът би обяснил по-добре разликите.
— Мога да ви направя богата. Да ви обсипя с почести.
— Зная — рече Имброциано. — Имате достатъчно, за да заглушите гласа на морала в мен. Но ако участвам в подобен проект и успея, не мога да не си мисля, че ще подпиша смъртната си присъда. Признайте, че тогава ще притежавам доста опасни знания.
— Помислих за това — рече Кеа. — Но за да успеете в подобно начинание, вероятно ще трябва да пожалите целия си останал живот. Това ще бъде един осигурен, изпълнен с лукс живот. Мога да ви го гарантирам.
Имброциано се замисли, после рече:
— Ако не го направя аз, ще потърсите някой друг. Който ще е по-съгласен, но не и по-знаещ.
— Да, така е.
— И аз отново ще бъда изложена на риск, задето знам прекалено много.
— И това е вярно — потвърди безизразно Кеа.
— В такъв случай най-добре да се залавяме за работа — кимна Имброциано. — Защото може да нямаме достатъчно време.
Късметът отново бе на негова страна. Заедно със здравето, закрепено от грижите на Имброциано. Възстановяването на увредените нерви не беше особено сложно. Упражненията по рехабилитация — истинско мъчение. Но си заслужаваха.
Кеа се надигна от креслото и прекоси кабинета. Беше сам. Проследи движението си в огледалото. Одобри го. Сега вече едва забележимо накуцване напомняше за претърпяния удар. Нямаше да е трудно да го скрие от обществеността. Политиците знаеха от опит, че не бива да проявяват никаква слабост. Кеа помнеше, че в епохата на Рузвелт малцина са си давали сметка, че президентът е прикован към инвалидния стол. Върна се при бюрото и отпусна петдесет и девет годишното си тяло в мекото кресло. Наля си питие от гарафата на бюрото.