Краят на империята

Кол Алън

Надигна се и пристъпи бавно вътре, движейки се сантиметър по сантиметър, както тогава на Вулкан… преди много, много години…

И тогава се досети.

Или поне така му се струваше.

Всички тези притеснения за инфрачервени детектори, датчици за движение, сензори… бяха напразни. Вечният император беше бивш инженер. Добър инженер. Така че, ако имаше защита, тя щеше да е основана на принципа: проста, дори глупава.

Стен спусна крак надолу, после другия… все по-уверено.

Вратата зад него се затвори. Той трепна, но не особено силно — вече беше почти сигурен,

че е прав. До стената имаше стандартно мониторно табло и на него се виждаше, че поддръжката на вътрешната атмосфера е задействана и скоро ще достигне желаното нормално равнище, отговарящо на земното. В единия ъгъл се виждаше малък дисплей, на който бе изписана цифрата 0. Стен се готвеше да отмести поглед, когато забеляза, че цифрата се сменя с 1.

Това е.

Пред него имаше врата с дланова ключалка. Докосна я и тя се отвори.

Жилищен отсек. Неголям, но добре оборудван.

Зад него — нова врата.

Стен се опитваше да сдържи вълнението си, да не прибързва.

Следващото помещение беше огромно. Натъпкано с инструменти, компютри и контролни табла.

Ето че успя! Беше жив… и бе проникнал в станцията.

Освен ако не се чуе взрив до няколко секунди.

Какво бе единственото нещо, което Императорът би направил, а никой друг не би посмял?

Да дойде сам. Никой друг нямаше да постъпи така. В крайна сметка на добре укрепена станция всеки би предпочел да е съпроводен от помощници. Нямаше как да знае къде са скрити датчиците — отгоре, в пода, в стените. Можеше да е един, можеше и да са много.

Божичко, помисли си Стен и потрепери. Ако Килгър не бе тръгнал да гони Пойндекс… сигурно щеше да го вземе със себе си. Дори убийците от „Богомолка“ предпочитаха някой да им пази гърба, а Стен и Алекс бяха приятели от доста време.

Но при влизането на втория помещението щеше да се превърне в епицентър на ужасяващ взрив.

Той огледа ключовете за царството. В стаята имаше четири вторични контролни табла. Съобщителни станции, предположи Стен. Три от тях показваха идентични данни, на четвъртата всичко бе нулирано. Вероятно това бе станцията, открита от Кей и разрушена малко след това.

В центъра на помещението имаше голямо овално табло. Цялото с датчици и прибори за управление.

Стен ги огледа внимателно, но не докосна нищо. Повечето от тях бяха без надписи — нямаше нужда от тях, ако операторът е един за цялата система. Но имаше и такива, над които бяха поставени указателни табели.

Ето я тайната на вселената. Стен отново усети хладни тръпки.

Оттук Вечният император можеше да подава и спира „енергията“. Да насочва роботизирани конвои към депата с АМ2. Да увеличава или намалява запасите от АМ2 в определени точки. Заповедите му щяха да се повтарят от трите оцелели предавателни станции. И да политат нататък — към всички краища на вселената. А някъде там, отвъд всичко това, беше непоследователността. На Стен оставаше само да копира координатите на лъча от тази станция и да ги прати на Фрестън. Обикновена тривекторна ориентация щеше да свърши работа.

— Е, добре — прошепна Стен, без дори да осъзнае, че говори на глас. — Добре, копеле

такова. Всичко свърши.

37.

Вечният император крачеше гневно по коридора към своята канцелария. Дългият просторен коридор бе претъпкан с войници. От едната страна бяха главорезите от Вътрешна сигурност. От другата — намръщените ветерани от Имперската гвардия.

Императорът носеше кобур с пистолет и не откъсваше ръка от дръжката. Очите му се стрелкаха по редиците строени хора. При най-малкия намек за заплаха бе готов да отскочи и да стреля.

Но никой не смееше да срещне погледа му, докато вървеше към покоите си. Всички бяха твърде заети да се следят взаимно. Атмосферата беше тежка, изпълнена с подозрителност и готова да прерасне в битка.

При вратата го очакваше шамбеланът.

— Какво правиш тук, Блейк? — сопна се Императорът. — Не съм те викал.

— Дойдох да докладвам… — измънка шамбеланът, свел очи.

— Претърсете го! — кресна Императорът.

Блейк нададе уплашен вик, докато четирима пазачи — двама от Вътрешна сигурност и двама от неговите хора — го свалиха на земята и безцеремонно се заеха да го претърсват. Те приключиха обиска с щателно сканиране, за да са сигурни, че в тялото му не са имплантирани опасни устройства.

Когато обявиха, че е чист, Блейк се изправи разтреперан.

— Съжалявам, Ваше Величество — проплака той, — ако появата ми ви е причинила безпокойство.

— Млъквай, Блейк! — сряза го Императорът. — Заповедите ми бяха изрични. Никой да не ме доближава, без да е съобщено предварително за него.

— Но аз си мислех…

— Дал ли съм ти разрешение да говориш?

— Не, Ваше Величество.

— Ето това ти е проблемът, Блейк. Опитваш се да имитираш мисловен процес, вместо да изпълняваш заповеди.

Императорът се обърна леко настрани, така че да държи едновременно Блейк и коридора в полезрението си.

— Е, добре — рече той. — След като си вече тук, кажи каквото имаш да казваш.

— Става въпрос само за Пойндекс, Ваше Величество.

— Само за Пойндекс? Изчезнал е шефът на моя отдел за сигурност и ти наричаш това „само“? Какви тъпанари сте всички! Добре. Говори. Уморих се да стърча като мишена в собствения си коридор.

— Да, сир. Дойдох да докладвам, че току-що приключих с предварителното разследване и… — Блейк видя, че Императорът е на път да избухне отново и гласът му изтъня. — Аз… Никой от хората не го е виждал от известно време, сир. Проверих щателно всяка стая. Лично надзиравах разпита на хората от охраната.

— Теб кой те разпита?

Отново втрещеният поглед.

— Ами… мен ли, сир? Никой, Ваше Величество.

Императорът даде знак на двама от пазачите. След изчезването на Пойндекс бе наредил на хората да се движат по двойки, за да може тези от Вътрешна сигурност да следят имперските гвардейци и обратно.

— Отведете го долу за разпит. Не го жалете. Искам да съм сигурен, че с Пойндекс не са замислили нещо заедно.

Блейк изпищя уплашено.

— Но, Ваше Величество! Неведнъж съм доказвал лоялността си…