Краят на империята
Шрифт:
Но разузнаването нямаше такива данни. Всички предавания и трафикът към и от тези планети бяха напълно нормални.
Добре.
Значи Пойндекс не е предател.
Готов ли е да заложи живота си на тази карта? Да.
Ако може да се вярва на всичко това, изводът е, че Пойндекс е бил отвлечен. И че, подложен на изтезания, е разкрил нещо.
Много, много добре!
Императорът реши да се възнагради с още едно питие.
Докато си наливаше, му хрумна друга възможност. Ръката му се разтрепери и част от уискито се разля. Императорът удари гневно с юмрук по бюрото.
Как
Имението Шахряр!
Неговата тайна квартира!
Какъв щеше да е най-лошият сценарий, ако операцията на онзи агент бе успяла? Ако жената, проникнала там, не бе търсила нещо в компютъра, а другаде?
Антената на предавателя. Сама по себе си тя не говореше много. Но имаше втора възможност, над която противникът би могъл да работи. Да търси някоя от предавателните станции, свързани с доставката на АМ2.
Ако е така, тогава пътят им до Сектор Алва няма да е много дълъг!
О, стига, ядоса се той. Това са глупости. Празни предположения. Няма професионалист в цялата Империя, който да е на такова равнище. Който би могъл…
И ето че го споходи нова смразяваща мисъл.
Стен би могъл да е този човек!
Да. Сам, или в съдружие с някой от неговите помощници, например Алекс Килгър. Или онази жена, неговата любимка, говорителка на борите. Как й беше името?
Дали точно тя не е проникнала в имението?
Не. Това е нелепо.
Дали…
Стен несъмнено бе най-способният му служител. Беше успял да надмине дори стария воин, майстора на шпионажа Йън Махони. Като противник той щеше да е стотици пъти по-опасен.
Стен не би се затруднил да проникне в Аръндел.
Така е.
Но Стен е мъртъв.
Мъртъв ли е наистина?
Лудост е да се мисли друго.
Още една смразяваща мисъл. Какви са доказателствата за смъртта му? Труп няма. Нито свидетели.
Да. Но имайки предвид обстоятелствата, бягството е невъзможно.
И пак — дали наистина е невъзможно?
Призля му. Усети убождания, като от пустинни трънаци.
Императорът бе споходен от внезапното прозрение, че всичко това е някаква сложна игра.
Стен беше жив.
Той въздъхна. Какво да направи?
За първи път през дългото си царстване Вечният император не знаеше как да постъпи.
Книга пета
Краят на играта
38.
— Всички системи функционират нормално. След двайсет секунди навлизаме в региона…
Има един момент, който спохожда всяко разумно същество. Когато моралните задължения се сблъскват с инстинкта за оцеляване, в сенчестия свят на решения и действия.
Миг на колебание между лъжата и саморазрушителната истина. Между страданието на мнозина и моралния дълг към неколцина.
Теолозите го наричат „свободна воля“.
Не съществува научен термин за този момент, макар че медицината е в състояние да проследи с точност механизмите на вътрешната борба.
При хората надбъбречните жлези започват да отделят повишено количество адреналин. Органи като сърцето и белите дробове усилват дейността си. Покачват се телесната температура и кръвното налягане. В мускулите и мозъка се увеличава
Така поне твърди науката.
Стен би казал, че всичко това е само обикновен, животински страх.
Беше сам на малкия мостик на такткораба, втренчил очи в единствения монитор. Гледаше как насред космоса валят пламъци. Никога не беше виждал нещо, подобно на Сектор Алва.
Механичният глас отново проговори:
— Навлизане в региона след десет секунди…
Математичната част на ума му — тази, която освен това се занимаваше с поезия и музика — оценяваше красотата. Малко чудо на мястото, където се допират две вселени.
Ала душата му не съзираше нищо друго, освен дупка към ада.
— Навлизане след девет секунди — обяви гласът от говорителя.
Стен наблюдаваше как една малка комета се носи към непоследователността. Към нея се стрелнаха огнени пипала. Обгърнаха я. Кометата се разпадна с такава сила, че върху монитора блеснаха ярки светлини.
Стен следеше това, което става вътре в него. Опитваше се да овладее страха. Търсеше опора в рационалната част на съзнанието си.
— Навлизане след осем секунди — прокламира гласът.
Стен не се страхуваше, че може да сподели съдбата на кометата. Всъщност… ако трябва да е честен… страхуваше се, но съвсем малко. Такткорабът — както и всяка част от него, която би могла да встъпи в допир с антиматерия — бе облицован с Империум X в една от корабостроителниците на Ви. На Вълчите светове имаше огромни запаси от този материал.
На теория би трябвало да премине безпрепятствено през отвора към другата вселена. Вече беше пратил сонда и тя се бе върнала без повреди.
Тогава… каква е причината за страха? Опасения, че там може да има пост на Императора? Системи, охраняващи неговото съкровище? Не. Стен вече се бе справил с тези препятствия и вярваше, че няма да има повече.
— … седем секунди…
Стен се опита да прати ума си оттатък, заедно със сондата, да си представи какво е от другата страна. В една напълно различна реалност. На място, където не е желан. Където всяка, дори най-нищожната частица, ще бъде негов враг.
И той ще е напълно… сам.
По-самотен от всяко друго човешко същество. С едно изключение.
Вечният император.
— … шест секунди…
Това, което разпалваше страха му още повече, бе мисълта, че би могъл да се откаже. Притаеният в него страхливец хлипаше в своята дупка. Защо трябва да поемаш отговорност? Нека някой друг го свърши. Ако пък никой не успее, тогава майната им. Можеше да избяга и да се скрие там, където Императорът няма да го намери. А дори да го открие, той ще се изправи срещу него на своя територия. Тогава какъв смисъл да губи живота си? Ами ако всички и без това са обречени?