Краят на империята

Кол Алън

Малко вероятно. Ако Махони бе имал предвид под „дом“ нещо полезно за Стен — най-добрата теория: оръжие срещу Императора — нямаше да го скрие на място, познато както на Стен, така и на враговете му. А и доколкото му бе известно, Махони бе посещавал Малък мост само веднъж, и то за да го предупреди, че отрядите на Съвета са по дирите му. Едва ли бе най-подходящият момент, за да си създаде тайник.

Не — не и Малък мост. Беше твърде очевидно за човек с опита на Махони.

И така, Стен бе принуден да потърси междузвездните координати на Вулкан. Дори да не открие нищо тук, можеше да го сметне за подходящо временно скривалище.

Обезвреждането на Торесен бе свръхсекретна операция, която едва ли фигурираше където и да било в архивите, което означаваше, че важното значение на Вулкан и връзката му с Големия предател няма да присъстват дори в секретните, доста подробни файлове на „Богомолка“. Като опитен войник, Стен бе длъжен да действа с презумпцията, че ходът на Махони се е провалил и Императорът знае всичко.

Разбира се, съществуваше и друга възможност, помисли си той и умът му се завъртя във вихъра на двойни и тройни игри. Ако Императорът разполага с рядко точна памет и е успял да съхрани всички необходими данни в личния си архив, тогава той рано или късно ще си припомни съществуващите заповеди да се унищожи онзи мистериозен проект „Браво“ на родния свят на Стен.

— Момко?

Стен се върна в настоящето.

— Не ща да ти се пречкам, ама времето тече, а аз май няма да се обзаведа с вечен живот. Ще се захващаме ли?

Войниците от „Богомолка“, загинали на Вулкан — Йоргенсен, Фрик, Фрак — бяха приятели и на Килгър. Самият Алекс едва не загина, докато обезвреждаше ядрен заряд.

Стен кимна, но после си спомни, че Алекс не може да види жеста му в шлема.

— Да тръгваме.

Той настрои пулта и изпрати скафандъра си в полет напред, движен от миниатюрния двигател „Юкава“, към централната част от развалините — корпуса на Вулкан.

Вероятно постъпваше глупаво, но вместо да използват работните скафандри за открит космос — които по същество представляваха миниатюрни космически кораби с велосипедна седалка и достатъчно място да се почешеш там, където те засърби, — с Килгър бяха избрали тесноватите бойни скафандри.

Вулкан, предполагаше той, все още можеше да разполага с маклийнов генератор и известна гравитация. По-добре да крачат по пустите му коридори, отколкото да летят през тях с наподобяващите големи консервни кутии скафандри за работа в открития космос.

Зад него бе увиснал „Виктори“, охраняван от разрушителя „Аойфи“. Беше наредил на Бенингтън и „Айслинг“ да продължат към окончателната им цел. Освен „Виктори“ Стен разполагаше с цяла флотилия такткораби на постоянна орбита около Вулкан.

Малко вероятно бе да го дебне клопка.

Но Стен бе доживял до настоящата си възраст тъкмо защото се бе научил да бъде предпазлив. Едно от правилата, които бе запомнил от някаква стара бойна единица, наричана Рейнджъри Роджърс, гласеше: „Никога не предприемай рискове, освен ако не се налага“.

Въпросът сега беше къде в тази металоломна да търси?

— Стен — обади се Фрестън, от борда на „Виктори“. Беше се преместил в комуникационната, за да поддържа връзката. — Уловихме сигнал.

— Откъде?

— От Вулкан. Доста е слаб и идва откъм сърцевината. Слаб и непостоянен. Като изтощен радиомаяк. Засякохме го заедно с „Аойфи“. На твоя дисплей ще се намира към дванайсет часа.

— Това се наричаше Окото — рече Стен. — Остани на връзка.

Той забави рязко скоростта и се обърна към Алекс.

— Чух — заговори без предисловие Алекс. — Но

туй повдига много нови въпроси. Ако Махони е оставил нещо, трябва да е прикачил към него и предавател. За да ни опрости работата, тъй де. Но ако е тъй, значи може и друг да го засече, като минава наблизо. Да не говорим, че батериите няма да издържат вечно.

— Така е — съгласи се Стен. — Може би някой друг го е поставил.

— Без да знае за нас или без да е прибрал стоката. Или цялата таз проклетия е минирана и ни чакат да се напъхаме вътре, за да ни видят сметката.

— Възможно. Което означава, че трябва да сме дваж по-внимателни, когато се озовем вътре.

— Аха. Но все пак нищо чудно да писука някоя все още дишаща електроника.

— Каквото и да е, ще започнем с Окото. Поне там сме си у дома. Или бяхме, някога. Онзи стар лайнер трябва да е някъде там. Но не — няма как Махони да знае за него. Дали да не надзърнем в неговия стар офис, където се бе настанил, докато шпионираше, а същевременно се преструваше на вербовчик. Махони не би рискувал, без да знае дали ние сме били в течение… О, по дяволите!

— Мда, не е лесна таз работа. С тоз човек нивга не знаеш какви ги е замислил.

— Барон. Торесен. — Име, което никога нямаше да забрави. В последния дуел Стен бе предизвикал убиеца, разправил се със семейството му — и го бе убил.

Неговият апартамент бе в горната част на Окото, в купола, побиращ офиса на Торесен, градината и други жилищни отсеци.

— Това ще е, но не бива да отиваме право там. Нито ще се навъртаме тук, такива големи и лесни мишени.

Стен включи костюма на пълна мощност и Килгър го последва в точно изчислена траектория. Вдясно от тях, докато „летяха“ над Вулкан, имаше огромна пробойна в страната на планетарната обшивка, където бомбите на Килгър бяха взривили лабораторията на проект „Браво“. Това означаваше, че някъде под тях е тесният апартамент, в който Стен бе израсъл. Нищо чудно все още да е обзаведен както някога, с картини от зимни пейзажи на граничния свят, на който майка му бе оставила шест месеца от живота си. Не, няма да отиде там. Ще бъде прекалено.

Той изключи тази част от съзнанието си. Приближаваха Вулкан.

Стен се приземи върху оголена част от обшивката. Килгър кацна до него и извади от куфарчето си предварително приготвения взрив, сетне го прилепи за обшивката на Вулкан. Задейства таймера и махна на Стен да се отстранят. Самият Алекс, стар сапьор, се отдалечи в космоса, без да бърза, и остана да се рее едва на няколко метра.

Таймерът отброи времето, зарядът избухна, изпращайки поток от разтопен метал през обшивката. Груб, но относително безшумен начин за проникване. Нямаше свистене на изтичащ въздух. Вулкан — или поне тази част от него — бе останала без атмосфера.

Килгър се приближи и откърти няколко нащърбени парчета от ръба. Направи го като човек от свят със силна гравитация, без видимо усилие и без да прибягва до псевдомускулатурата на скафандъра.

После се промушиха през отвора.

Чернилка. И двамата включиха светлините на шлемовете. Намираха се в някакъв машинен цех.

Стен се подаде обратно през отвора.

— Вътре сме — предаде той по радиото. — Няма проблеми. Стойте на изчакване.

Той настрои навигационната система на скафандъра да го отведе при окото и се отправиха на път. Миниатюрният му предавател щеше да държи „Виктори“ в течение за тяхното придвижване.