Краят на империята

Кол Алън

Стен продължи напред.

Почти очакваше да се натъкне на скелета на Торесен, с разтрошен гръден кош на мястото, където бе изтръгнато сърцето му.

Дали още е тук?

Ето я стената, на която Торесен бе окачил колекцията си от оръжия, всичко — от древна огнехвъргачка до викингска секира. Рафтовете сега пустееха, оръжията вероятно бяха отнесени от победоносните гвардейци.

А ето там е офисът на Торесен. Огромната плоча, която летеше, поддържана невидимо от маклийновите генератори, бе подпряна на стената.

А после от мрака

се появи барон Торесен.

Стен насочи машинално пистолета, с пръст на спусъка, докато в ума му ечеше неспирен вик. „По дяволите, не може да си там, ти умря преди години за Бога, никой не може да оцелее, когато изпразнят цял пълнител точно в средата на тази проклета роба, откъдето мършавите ти ръце се протягаха към шията ми…“

Той чу гласа на барона от външния микрофон:

— Не ме убивай. Моля те, не ме убивай.

Дрезгав, неуверен глас на старец.

Хиляда от хиляда души щяха да открият огън. Деветстотин деветдесет и девет гвардейци щяха да постъпят по същия начин.

Стен отдели пръст от спусъка.

— Не ме убивай — повтори старецът.

Светлината върху шлема на Стен блесна.

Пред него стоеше мършав мъж, истински ходещ скелет със сгърчени ръце, протегнати напред, сякаш се опитваше да спре смъртта, в лицето на човека в скафандъра пред него. Редките, сплъстени кичури бяха щръкнали над темето му.

— Нищо лошо няма да ти сторя — произнесе Стен.

Старецът бе облякъл една от официалните роби на Торесен, същата, с която Стен го бе виждал веднъж, по време на погребалната церемония на родителите му. Сигурно я бе откраднал от гардероба на Торесен?

Стен свали оръжието.

Килгър не последва примера му.

Той заобиколи отстрани.

— Кой си ти?

Гласът му, усилен от говорителите, отекна из помещението. Старецът трепна.

— Моля ви. Не толкова силно.

Килгър намали звука.

— Идентифицирай се.

— Никой не съм. Казвам се Дан Форте.

— Къде ти е корабът?

— Нямам кораб. Другите имаха. Те ме зарязаха тук. Казаха, че нямам право да живея. Казаха, че… няма значение какви ги наприказваха.

— Чудя се що ли е сторило туй приятелче, че да го зарежат?

— Може би е по-добре да не знаем.

— Аха. Само недей обръща гръб на тоз чакал.

Килгър приближи Форте — старецът отново потрепна — и го обискира с бързи и опитни движения.

— Чист е, метафорично казано, но ако си отворим шлемовете, ще е една воня…

— Дан, откога си тук? — попита Стен.

— Не от много време. Никак. — Старецът се разсмя, сетне продължи напевно: — Шишенце тук, шишенце там, храничка тук, храничка там, вдишай… издишай. — Песента му секна. — Нали знаете, че слънцето ще изчезне. Смятат да го взривят. Таанците знаят как да ги правят тия неща. Каквото знаят, винаги са го знаели, каквото подхванат, винаги го свършват.

— Боже, имай милост — промърмори Килгър. — Тоз нещастник трябва да е тук отпреди войната!

— А аз само гледам — продължи Форте. — Винаги гледам.

Вземете ме с вас. Моля ви. Не ме изоставяйте. Имаше още един. Той носеше скафандър. Като вашите. И оръжие. Като вашето. Страхувах се да го помоля. Заради оръжието. Но тогава поне бях млад. И се боях повече. Сега не ме е страх. Няма от какво да се страхувам. Има ли всъщност?

Килгър свали дулото на оръжието.

— Няма, старче — произнесе той бавно. — Няма въобще от какво да са страхуваш. Ний сме ти приятелчета.

— Този човек остави ли нещо тук? — обади се Стен.

Форте потрепери.

— Тогава Мойсей дигна ръката си и с жезъла удари два пъти канарата… та обществото и добитъкът им пиха… Но Господ каза… понеже не Ме вярвахте, за да Ме осветите пред израилтяните, затова вие няма да въведете това общество в земята, която им давам.

— Уф… Дан, вярваме ти.

— Тогава ударете по стената! — провикна се Форте и размаха ръце.

Алекс и Стен се спогледаха. Стен кимна. Алекс сви рамене, вдигна уилигъна, насочи го към стената, на която Торесен бе окачвал оръжията си, и стреля бързо четири пъти. По един във всеки ъгъл.

Стената рухна като дяла плоча.

Зад нея, в тясното скрито помещение, се намираше Тайната. Чували, чували и пак чували с идентични кутии за съхраняване на файлове.

Стен пристъпи напред. Наведе се над една кутия. Беше изписана прилежно, с познатия, изряден почерк на Махони.

Убийства, Успешни

Официални откази

Скрити улики

Последващи слухове

Собствени теории

Друг случай:

Потайните години

Системна политика

Разпоредени убийства

Първи доставки на АМ2, осигурени от

Института за филантропия

И друг:

Експедиция „Сибола“

Научни списания — Експедицията е предложена като възможност

Липсват други сведения

Липсва съхранена информация

Само собствени теории

Стен едва сега осъзна какво вижда пред себе си.

Той не знаеше — а подозираше, че и Махони не е знаел — дали в тези кутии се съдържа Тайната, която ще унищожи Вечния император — или поне Тайната, която би могла да помогне за това. Но знаеше, че в кутиите има достатъчно опасни данни за Императора, за да е готов да рискува своята гвардия, за да ги открие. Това бяха бележки от една ненаписана биография.

След убийството на Вечния император, по времето на Тайния съвет, Махони бе намерил за нужно да напусне служба и да се заеме с подготовката на план за премахването на Съвета. Като прикритие той обяви, че, отдавайки се на дълбока скръб за своя господар и приятел, смята да напише пълна биография на Вечния император. В началото е било само прикритие. Но както бе казал на Стен, Махони щеше да е далеч по-щастлив, ако бе останал архивар, вместо да бъде генерал, и затова и архивите му се множаха и ставаха все по-пълни.