Краят на империята

Кол Алън

Но Стен не бе преценил правилно — последната част от изкачването им отне едва четири минути.

Когато прекосиха облака, се озоваха в зимен рай. Пред тях се разкри малка долина. Храсталаци. Трева. Диви цветя.

— Проклет да съм — изруга учудено Стен. В единия край на долчинката бълбукаше горещо изворче, чиито води се вливаха в по-голяма река, достатъчно топла, за да разтапя леда. Ручейчето бе заобиколено от димящи локви, по краищата на които се бе образувал лед.

Стен си помисли, че тази картина почти заслужаваше мъчителното катерене.

Димящият

ручей ги мамеше — но и двамата познаваха несменяемия ритуал: първо заслон, после огън, храна и накрая удоволствието. Убежището бе лесно — да свържат три комплекта от гъвкави пръчки, да ги пъхнат през платнището и палатката е разпъната. От съображения за сигурност засега я оставиха свалена. Огънят също не беше проблем — печката им беше от оборудването, използвано в „Богомолка“, не по-голяма от дланта на Стен. Но се захранваше с АМ2 и можеше да работи на максимална мощност цяла година, без да се налага презареждане. Стен я извади от раницата и я нагласи близо до палатката, между кръговете от камъчета, върху които бе поставил портативната скара. Храна? По този въпрос изпитваха колебания — мускулите им бяха в по-тежко състояние от пустеещите стомаси.

Или поне това бе претекстът.

— По дяволите колко студени са тези камъни.

— Разбира се, че са студени. Ела тук да се стоплиш.

Стен, гол, се спусна в езерцето до Синд.

— Какво има в манерката? — попита тя.

— На пръв поглед ще си помислиш, че съдържа някоя от онези освежителни соеви напитки, които туристите обичат да мъкнат в манерки. Но някакъв непрокопсаник е напълнил тази със стрег.

Стен отвъртя капачката и й подаде манерката.

— Имам още три в раницата.

— О, божичко! И аз съм взела две — отвърна тя. — Толкова по въпроса за природосъобразния живот. — Тя отпи.

Стен я разглеждаше с нескрит интерес.

— Те плуват!

— Много си наблюдателен. Чак сега ли го забеляза, след като от толкова време сме заедно? Заради това ли те направиха адмирал?

— Аха.

— На този човек разчитат за свалянето на Империята — въздъхна Синд. Тя се изтегна по гръб и се отблъсна от каменистото дъно, плувайки към центъра.

— Ей тук, в средата, почти можеш да плуваш.

— Тъй-тъй.

Стен не се интересуваше от плуването. Лежеше по гръб в плиткото езерце, близо до мястото, където горещата вода излизаше с бълбукане на повърхността. Годините на терзания и неволи сякаш напускаха тялото му през порите.

— Чувствам се, сякаш тялото ми е станало гумено — промърмори той.

— О, милият.

— Не съвсем. Ела тук, хитрушо.

— Наблюдателен, романтичен и ласкател до мозъка на костите. Сега какво?

— Ето какво… харесва ли ти? А сега малко по-надолу…

Синд изстена, когато Стен изви тяло. Той плъзна ръце нагоре, през гърдите й, улови я и я нагласи в седнало положение.

После

никой от двамата нямаше какво да каже.

Така и никой не приготви вечеря.

Единствената светлина в целия свят бе от малка свещ, окачена под покрива, озаряваща червеникавите стени на палатката.

— Мислех си — произнесе мързеливо Синд — повече нищо да не правим тази нощ.

— Че аз нищо не съм предлагал.

— Тогава какво правиш?

— Ами… протягам се.

— Да бе. Повярвах ти.

— Някъде четох, че не е необходимо да се движиш. Достатъчно е да се съсредоточиш, да се концентрираш и… готово.

— Не ти вярвам.

— Аз никога не лъжа. Наричало се е тантрично или тентрично упражнение.

— Поне се опитваш на правилното място. Ей. Сега се движиш.

— Не. Ти се движиш.

— Не се движа. Може ли поне… да забавиш малко? Ей! Ако се опитваш да ме изпързаляш, внимавай сам да не се хлъзнеш!

Стен се надигна и духна свещта.

Нито Синд, нито Стен се събудиха на следващия ден преди късния следобед.

— Колко още ще чакаме, мистър Килгър?

— Минута. Час. Цял живот — произнесе Алекс с безразличие. — Разузнаването не е за нетърпеливите.

Марл, комуникационният техник, пристъпи неспокойно. Може би наистина беше нетърпелива или пък се чувстваше малко неудобно, притисната в кабинката на гравишейната между мускулестия и набит шотландец и един също толкова едър борски констабъл. Мястото бе още по-ограничено заради електронните прибори.

Но тя не каза нищо — Алекс я бе избрал като най-перспективен член от екипажа на „Бенингтън“ за шпионско обучение.

Килгър вече разполагаше с неколцина избраници от групата на Стен, плюс кадрите, подбрани от екипажа на „Виктори“ и обучени на Алтай. Но му трябваха още. Марл бе добра кандидатка, помисли си той. Беше във възраст, в която опитът вече започва да казва своето. И със солидно телосложение, не като хърбите, които Стен изглежда харесваше. Не че Килгър би си помислил да опита с нея нещо друго — за него романтичната връзка с подчинен бе толкова неетична, колкото да покани Кембъл в замъка за питие. Но можеше да я гледа.

Един прибор изщрака. Трепна игла. Запали се екранче. Гравишейната бе замаскиран мобилен локатор.

— Ей-йооо — провикна се доволно Килгър. — Видя ли к’во ти казах за търпението? Само свирни и ще дойда, момко. Както и очаквахме. Първи урок. Ако искаш да ставаш шпионка, моме, научи се да не спазваш плана. Вземеш ли да се притесняваш за часове и прочее, спукана ти работата. Освен туй глей да си непредсказуема. Няма по-добро оръжие от туй, да знайш. А тоз изпуща сигнали кат’ мишка с часовников механизъм.