Краят на империята

Кол Алън

— Ваше Величество, това предложение е нищо, сравнено с моето истинско видение — продължаваше да нарежда тя, като се тресеше от възторг. — Виждам храмове, посветени на вашата личност във всеки град на Империята. Където вашите поданици се събират, за да се къпят в сиянието ви.

— Наистина? — попита Императорът. — Нямах представа, че имам толкова много потенциални последователи.

— Но как може да е другояче, господарю? Не е ли казано в светите писания, че скоро последователите ви ще бъдат повече от звездите в небето? И че ще възхваляват името ви

като единствения истински бог?

Дори Императорът изглеждаше засрамен от думите й. Той се закашля в шепа.

— Ах… да. Както го представяш… мисля, че виждам смисъла.

— Липсват ни само средствата, господарю — заяви смело Басийкър. — За да осъществим тази програма.

Императорът се намръщи.

— Вече ви пратих значителна сума. Не е ли така?

— О, така е, господарю. — Басийкър се люшна назад. — И по мое мнение не е справедливо да заделяте дори това. Този, който почита, трябва да плаща и цената. Вашите последователи, господарю, са тези, които трябва да финансират проекта. Не мисля, че едно живо божество трябва да плаща за собствените си храмове. Но ние — вашите верни последователи — нямахме дори тази възможност, господарю. И, страхувам се, вината за това пада само върху политическите ни водачи. Те са твърде заети да пълнят собствените си джобове.

— Много добре казано — кимна Императорът. — Освежителна мисъл.

Той се обърна към Пойндекс.

— Започвам да се изморявам от тези дърдорковци в парламента. Ще ми се най-сетне да се задавят с лелеяните кредити. Съберете се с Аври и измислете някакъв фонд за поддръжка. Една лоялна последователка като тази жена не бива да моли за пари за толкова важно дело.

— Да, Ваше Величество. Ще бъде изпълнено незабавно.

Императорът се обърна към Басийкър.

— Имам една молба.

— Каквото пожелаете, господарю.

— Искам да прегледаш всички членове и да отделиш най-запалените.

— Готови сме да дадем живота си за вас, господарю.

— Да… макар че винаги има такива, които са по-увлечени от останалите. Знаеш за какво говоря.

Басийкър кимна. Думата „фанатични“ остана непроизнесена.

— Нека те организират нещо като ядро. Решил съм да преминат през специална подготовка. Хората на Пойндекс ще се погрижат за това.

— Да, господарю.

— И да останат в готовност, докато се свържа с тях. А след това да действат незабавно и без колебание.

— Да, господарю. Имате предвид… някоя специална мисия? И сигурно ще бъде опасна?

— Да. Вероятно самоубийствена.

Басийкър се усмихна.

— Разбирам какви хора ви трябват.

Пойндекс потрепери. Нищо ново нямаше в това да се използват религиозни фанатици за убийци. Но представата за облещен култист с окървавен нож бе малко обезпокоителна. Той побърза да прогони образа. Колкото и страшна да бе идеята, в нея се таеше голям потенциал.

— Чудесно. Значи се разбрахме — отвърна Императорът. — А сега… ще помоля да ме оставиш…

Басийкър скочи на крака.

— Разбира се, господарю. Благодаря ви, че ми отделихте от безценното

си време.

Тя отново падна на колене и три пъти удари главата си в пода.

— Да се свети името ви, господарю. Да се свети…

После си тръгна.

Императорът се обърна към Пойндекс. На лицето му грееше доволна усмивка.

— Невероятно. Те наистина вярват, че съм бог.

— Без никакво съмнение, Ваше Величество — потвърди Пойндекс, но инстинктът му за самосъхранение го сдържа да не отвърне с усмивка. — Вярата им може да е малко… детинска… но несъмнено е искрена.

Вечният император погледна към вратата, през която току-що бе излязла Басийкър.

— От устите на младенците — промърмори той. Сетне се пресегна и извади бутилка скоч от чекмеджето на бюрото. Наля си и отпи бързо. После пак си наля.

— Сега. От възвишеното към чистата, неподправена човешка глупост — заяви Императорът. — Имам оплакване от моя шамбелан относно теб.

Пойндекс повдигна вежди.

— Да, Ваше Величество?

— Изглежда, нещата, които те помолих да свършиш, са стигнали до него. Говоря за наградите. Та той трябва да подготви специална церемония. Церемония, която, искам да подчертая, трябва да е след не повече от две седмици.

— Много съжалявам, сир — произнесе привел глава Пойндекс. — Вината е моя. Всъщност едва ли нещо може да ме извини.

— Не знаеш колко си прав — изпръхтя недоволно Вечният император. — Може между нас да си говорим, че тези неща са незначителни, но, Пойндекс, във време на война медалите и отличията срещат добър отзвук сред обществото. Особено във времена като сегашните.

— Да, Ваше Величество. Съжалявам, Ваше Величество. Ще се поправя.

— Няма значение — рече Императорът. — Прати ми списък. Аз ще свърша това. — Той поклати глава. — Напоследък имам чувството, че върша сам всичко.

— Така е, сир.

Императорът сръбна от скоча и раздразнението му понамаля.

— Сигурен съм, че и ти си зает до гуша — продължи той.

— Въпреки това нямам извинение, сир. Но ви благодаря.

— Не бързай да ми благодариш — заяви Вечният император. — Защото имам още една доста голяма порция за твоята чиния.

— Да, сир?

— Мислих за нашия проблем със Стен. Доста щети претърпяхме заради него. Но само защото инициативата е на негова страна. И докато все още набираме скорост, може да ни създаде нови неприятности. Да изгради пред масите образа на герой и прочее глупости.

— Скоро ще се провали, сир — обяви Пойндекс.

— Не бих искал да разчитам на късмет или на грешките на други — възрази Императорът. — Трябва да му отнемем инициативата колкото се може по-бързо. Да го притиснем така, че да не знае какво да предприеме.

— Сир, не ми се ще да прозвучи, сякаш изразявам несъгласие, но силите ни вече са разтеглени до своя предел. И може би повече. В този момент дори резервите са на бойна нога.

— Ами намери още резерви — заяви Императорът.

— Сир… ако се случи нещо непредвидено…