Краят на империята

Кол Алън

— Това е вярно — присъедини се Труиз. — Всички наши предшественици са избягали от някой деспот. Не можем отново да се обричаме на живот, от който сме бягали.

— Знаете ли — просъска Соейзи, — че той дори се представя за божество? Има последователи, които твърдят, че бил свещено творение. Искат да вдигнем в градовете си храмове. Това е толкова… отвратително!

Стен реши, че коментарът е излишен, вместо тона огледа присъстващите.

— Значи ще се присъедините към нас… без да се подсигурявате?

— Без никакви условия —

потвърди Моши-Камал. На ваша страна сме.

— И може би ще успеем да решим първия проблем добави Соейзи.

— Как по-точно?

— Ами, за резервите — заговори Труиз. — Предполагаме, че разполагате с повече жива сила, отколкото кораби и оръжия?

— Правилно — кимна Стен.

— Но сигурно си давате сметка, че притежаваме хиляди фабрики — оставени ни от Вечния император, чието предназначение беше да се строят кораби и произвеждат оръжия.

— Зная, разбира се — рече Стен. — Чух обаче, че повечето били затворени. Вероятно машините са ръждясали и излезли от употреба.

— Само част от тях — отвърна Моши-Камал. — Повечето са в отлично състояние. Едно от предимствата и недостатъците на загиновите. Не можем да гледаме как една машина се разпада и отива за скрап.

— Хората останаха без работа — обясни Соейзи. — Но въпреки това поддържаха фабриките.

— Да не искате да кажете, че заводите и фабриките ви са само консервирани? И че е достатъчно да пратите разпореждания и веднага ще започнат да произвеждат оръжия?

Пипалцата на Труиз помръднаха от задоволство.

— Можем да започнем производство до една И-седмица — рече тя. — Събирайте войниците си.

Сега вече Стен се нуждаеше само от подходяща възможност.

Бледият, строен грб’чев се извисяваше над Синд. На темето му аленееше голямо петно, сочещо повишено любопитство.

— Молбата ви е доста необичайна — рече той. — Малко хора са идвали на това място.

Синд погледна към ниската постройка, чиито огледални стени отразяваха заобикалящите я градини.

— Не разбирам защо е така — рече тя. — Мястото е толкова красиво.

Грб’чевът натисна едно копче и вратата се плъзна встрани. Той придружи Синд вътре.

— Сър Кайс обичаше красотата — рече. — И много добре я разбираше.

Синд се усмихна едва забележимо.

— Научих за тази особеност на сър Кайс от моите изследвания — призна тя. — Той е бил доста сложно същество. Дори за един грб’чев.

— Дори за един грб’чев — съгласи се придружителят й. — Но това ме връща на първата ми забележка. В нашата култура сър Кайс е герой. Неговата интелигентност, изобретателност и предприемчивост вече са придобили митични характеристики. Превърнахме неговата стара щабквартира в музей. В място за поклонение в известен смисъл. — Синд и нейният водач прекосяваха фоайето. — Но според мен само същество от нашата култура би могло да оцени сър Кайс.

— В такъв случай

приемете извиненията ми от името на моята раса — рече Синд. — В края на краищата едва ли някой ще спори, че грб’чевите са едни от най-интелигентните същества в Империята.

— Това е вярно — съгласи се нейният придружител. Очевидно в този момент скромността е излишна.

— А сър Кайс несъмнено бе най-умният грб’чев за своето време — допълни Синд.

— Някои дори твърдят, че това е така за всяко време.

— В такъв случай как едно разумно същество — особено студент като мен — да не поиска да се запознае от първо лице с мястото, където е живял и работил сър Кайс?

— Вие сте много умна млада жена — отбеляза придружителят. Те свиха по коридора и пред тях се отвори нова врата. Озоваха се в библиотеката, в другия край зад монитор бе седнал човек.

— Това е един щастлив ден за вас и вашето изследване — обяви придружителят, забелязал присъстващия. — Както казах преди, малцина човеци споделят интереса ви към сър Кайс. Един от тях работи в нашия музей. И за моя изненада посещението ви съвпада с деня, когато е на работа. — Придружителят потупа човека по рамото. Мъжът се обърна. На лицето му грееше любезна усмивка.

— Мис Синд, позволете да ви представя един от нашите старши научни сътрудници… сър Лагут.

Лагут се надигна и протегна ръка. Двамата се здрависаха.

— Приятно ми е да се запозная с вас — заяви той. — Удоволствие, с което за малко да се размина. Днес е денят ми за почивка, но един от колегите ми се разболя…

— Щастлива случайност — вметна придружителят.

— Да. Щастлива случайност — повтори Синд, като оглеждаше от горе до долу плячката си.

Нямаше никаква случайност. Нито пък щеше да е щастлива — за Лагут.

Неведнъж през нощта Лагут се бе будил с ужасяващата мисъл, че рано или късно някой ще дойде за него. Огромни същества с решителни, сурови лица. И винаги облечени в черно. Понякога с кървави зъби. Повтаряха едно и също: „Лагут, ти знаеш твърде много. И заради това ще трябва да умреш.“

Жената, изправена пред него, бе от същия кошмар, но в по-приемлив вид. Тя не носеше оръжия и вместо огромни бивни имаше малки, бели зъби.

— Ти знаеш прекалено много, Лагут — заговори Синд. — И ако не ми помогнеш… ще трябва да те премахна.

— Аз бях само обикновен служител — изстена Лагут.

— Не мога да се съглася. Като член на Тайния съвет, отговарящ за доставките с АМ2, едва ли си бил обикновен служител.

— Нямах никаква власт. Изпълнявах заповеди. На никого не съм сторил нищо!

— Самото ти присъствие там означава, че си заговорничил с убийците на Императора — възрази спокойно Синд. — Що се отнася до властта… хиляди същества, чиито роднини са умрели от глад заради недостига на АМ2, биха искали да си поприказват с теб.