Краят на империята

Кол Алън

На екрана облечените в скафандър ръце на Мърф следваха наставленията му. Капитанът се беше напъхал в тясното пространство между двигателя и външната стена.

— Готово — обяви Мърф.

— Ще намериш един инструмент в чантичката, който нанася изолацията. Но преди да започнеш, провери дали си нагласил предпазителя.

— Няма да забравя — обеща Мърф.

— Оставаше сега да се безпокоим и за правилата за безопасност — промърмори недоволно Вазуван. — Никой от нас няма да живее толкова дълго.

— Какъв смях само — озъби се Рут. — Ама и ти

умееш да ни развеселяваш.

Кеа не обърна внимание на поредния двубой и се отпусна на кушетката.

— Донеси ми супа — рече. Рут се обърна и го погледна.

— Вече получи порцията си — отряза го Вазуван.

— Супа — повтори Кеа. Чувстваше се по-зле. Имаше нужда от супа и толкова. Край на обсъждането. Свалят ли капака, следващата крачка вече е по-лесна. Стомахът му се бе свил от глад.

Той се надигна и изгледа Рут. Продължаваше да седи в креслото. Вазуван го наблюдаваше и очевидно се забавляваше.

— Кой си ти, че да се разпореждаш с хората? — сопна се Рут. — Да нарушаваш правилата и да пиеш повече от нас?

— Няма значение — отвърна Кеа. — Направи го, щом ти казвам.

Истеричен кикот от страна на Вазуван.

— Няма да яде. Няма да работи. Това момче умее да се пазари.

Вазуван извърна и четирите си очи към Рут.

— Донеси му каквото иска — рече тя. — Инак ще те сложим в супата с Фалзур.

Рут стана да изпълни нареждането.

Кеа зачака. До четири часа Мърф трябваше да е готов за следващата малка стъпка. После Кеа щеше да размени поредното си малко знание за още храна. И още. Докато се приключи. Още две седмици, помисли си той. И тогава ще видим какво ще видим.

Фалзур бе умрял преди три дни. Дълго време се мята и бълнува, но така и не дойде в съзнание. Никой не му се притече на помощ, никой не го хранеше или поеше. Кеа не се опита да го защити. Какво го е грижа? И без това щяха да откажат да му помогнат. Сделката на Кеа не се разпростираше върху Фалзур. Мърф, Вазуван и Рут бяха силните тук. Кеа беше безпомощен, докато не му зараснат раните.

Вазуван обобщи всичко това с няколко думи.

— Имахме късмет, че сме живи. Той вече не ни трябва. Не и жив. Запазихме доказателството му. Абсолютното доказателство. Файлът с данните.

Рут също не прояви загриженост, освен че не можеше да понася стенанията му. Кеа не ги слушаше. Трябваше да спи.

По някое време се свести. Фалзур продължаваше да стене. Останалите мълчаха, вероятно спяха. Сетне дочу тихи стъпки и долови ухание на парфюм. После Фалзур внезапно млъкна. Отново стъпки.

На другата сутрин намериха Фалзур мъртъв.

— Да го пуснем през рециклатора — предложи Вазуван. — Ще го добавим към супата. — В рециклатора се образуваше някаква първична течност, смесица от тяхната урина и фекалии, от която се синтезираха белтъци.

— Защо не? — попита Рут. — Тъкмо ще има някаква полза от него. Мисля, че го заслужава.

Кеа ги наблюдаваше, докато влачеха трупа през каютата. Отново взе да го измъчва глад. Долови леки стъпки и парфюма на Рут. Пое купичката от

ръката й, без да я поглежда. Беше съвсем безвкусна.

Бедният Фалзур.

Пред тях бе увиснала завесата между двете вселени, сякаш ги примамваше. Ако нещата бяха протекли различно, Кеа предполагаше, че щяха да я кръстят Непоследователността на Фалзур. Огледа каютата. Вазуван. Мърф. Рут. Тук никой не би поискал да остави славата на Фалзур. Що се отнасяше до него… той имаше собствени идеи, но още ги обмисляше.

— Готови сме — обяви Вазуван.

Кеа се надигна. В превързаната му ръка бе започнал да се пробужда животът. Набираше сили.

— Още нещо — обяви той, — преди да преминем отвъд.

Те го погледнаха разтревожени.

— Не се страхувайте. Всичко е наред с двигателя. Но искам да знаете, че когато се прехвърлим оттатък, ни чакат пет месеца полет до дома.

— Така ли? — попита Мърф. — И какво?

— Ами това, че след като двигателят работи, на някого от вас може да му хрумне идеята, че вече нямате нужда от мен, че нямате нужда от своя главен инженер. — Те мълчаха. Никой не възразяваше. — Така че взех някои предпазни мерки, за да си останем приятели. Поправих двигателя, но… накарах Мърф да направи още нещо. Още едно мъничко нещо.

— Какво нещо? — попита гневно Мърф.

— Ами след два месеца пак ще има повреда. И тогава, скъпи мои приятели, отново ще ви дотрябвам. Мога да я отстраня. Гарантирам. — Той погледна Вазуван. — Хайде да поемаме нататък, дявол го взел!

И те полетяха.

Седмица по-късно откриха пробойната.

— Не съм виновна, Мърф!

— Ти трябваше да провериш, по дяволите!

— Ами проверих. Не съм инженер. — Тя извъртя две от очите си към изтегнатия на кушетката Кеа. Двамата си деляха неговите задължения. Кеа мълчеше.

— Да не започваме отново — обади се Рут. — Пробойната е запушена. Край. Всъщност въпросът е имаме ли достатъчно въздух?

— Никакъв шанс да преживеем още пет месеца. Когато… — Той млъкна. Тишина.

— Когато и четиримата дишаме — довърши вместо него Вазуван.

Това беше. Кеа чакаше.

— Именно — кимна Мърф.

— Аха… разбирам — рече Рут.

После всички се обърнаха към Кеа. Осем очи върху три тела го наблюдаваха, докато поглъщаше въздуха.

— И това няма да свърши работа — рече Мърф. — Пак няма да ни стигне за един месец.

— Ако преди това не открием друга възможност — рече Рут.

— Ами двигателят? — попита Мърф. — Малкият трик, който ни изигра с него?

— Мисля, че ни е излъгал — подхвърли Рут.

Кеа им се усмихна. Широка, доволна усмивка. Усмивка от бордеите на Мауи.

— Може и да не е — промърмори Вазуван. Осемте очи се извърнаха, но Кеа оставаше нащрек.

— Какво ще правим? — попита Мърф.

— Съвсем просто е — отвърна Вазуван. — Имаме Кеа. Имаме теб. И имаме мен. Аз съм навиг…