Краят на империята
Шрифт:
— От другата страна сме — рече той тихо.
Кеа вдигна глава. Сондата проблясваше зад кораба. Завесата от пламъчета бе зад тях.
Преминаха през съдбата.
— От другата страна на непоследователността — промърмори Мърф с хладен и професионален глас. — Само миг и…
— Проверка — намеси се с рязък глас Вазуван. — Координати… x три-нула-нула… курс…
— Половин тяга — прекъсна я Кеа. — Двигателят
— Приемаме данни от външните сензори, докторе докладва Рут спокойно.
— Курс десен борд, девет-нула… Благодаря ти, Рут. Намалете сензорната активност… благодаря.
Фалзур плъзгаше пръсти по таблото.
— Мисля, че можем да се връщаме у дома, капитане — рече той официално.
Мърф също му кимна вдървено.
— Благодаря ви, докторе. Вазуван, въведете курс към базата. Прибираме се у дома.
То се появи на екрана като петънце, сияещо с цветовете/нецветовете на тази странна вселена.
Едно безкрайно петънце.
— Мърф! На единайсет часа!
— Какво, за Бога, е това?
— Не знам. Може би някоя малка луна?
— Не се заглеждай прекалено.
— Няма. Но може би трябва…
Две тела се приближиха в космоса, съставени от маса, от потенциала на тази маса. И гравитационно изместване.
Но едно от тях бе от друга реалност.
Две тела.
Противоположностите се привличат.
Какво ли правят двойните противоположности? Експлозията разтърси средната част на „Дестини I“, разкъсвайки я, както акула разкъсва търбухчето на риба тон. Петнайсет души загинаха.
Оцеляха петима.
Боговете на това място се оказаха милостиви към петнайсетимата.
Кеа се пробуди. Беше тъмно и кърваво. Миришеше на задушлив газ. Не изпитваше болка.
Само изтръпване.
Чу гласове.
— Всички са мъртви. — Плач.
— Тук сме, Мърф! Тук сме! Живи сме!
Аз също, искаше да каже Кеа. И аз съм жив.
Но от устата му не излезе нито звук.
— Какво ще правим? О, Боже, какво ще правим сега?
— Ще те убия, Мърф. Ще те убия, ако не ме оставиш на мира.
— Трябва да помисля. Трябва да помисля.
— Ти си виновен, Мърф. Не трябваше да идваме, проклет да си!
Проверка за състояние на системите — искаше да каже Кеа. Трябва да се направи оценка на повредите…
Но устните му отказваха да говорят.
Отнякъде се появи вълна и го отнесе.
Беше жаден.
Божичко, колко жаден беше само.
Нечий глас. На Рут.
— Не зная, по дяволите. Може да си е счупил нещо. Не съм лекар.
— Ами Фалзур? — гласът на Мърф.
— Кой го е грижа… — този път говореше Вазуван. — Той ни забърка
— Кастро е най-зле — обади се отново Рут. — Следвах, доколкото можах, инструкциите в аптечката. Отрязаният крайник спря да кърви. — Говореше с хладен глас.
— В безсъзнание ли е?
— Да. И слава Богу. Тези писъци бяха ужасни.
Вода, помисли си Кеа. Жаден съм.
— Нямаме почти никакви провизии — заяви с тъничък глас Вазуван. — И много малко вода.
— Какво ще кажеш, ако ги отървем от мъките? Тогава ще живеем малко по-дълго.
— Това няма да е редно — отсече Рут.
— Може и да си права — сега вече говореше Мърф. — А и докато са в безсъзнание, нямат нужда от нищо. Освен от въздух, а с него поне разполагаме.
Вълната се върна и отново го отнесе нанякъде.
Болка. Вълни и удари от болка.
Но поне болката беше поносима. И вече можеше да помръдва.
Все още тънеше в мрак. Очите му… бяха залепнали. Изсъхнала… кръв? Да, кръв.
— Боже, как вони този скафандър — чу да казва Мърф.
Щракане на закопчалки.
— Този път успя ли да се добереш до двигателя? — попита Рут.
— Да. Не ми изглежда сериозно повреден. Дори активирах диагностиката.
— Ще можем ли да го включим? — попита Вазуван.
Кеа чу Мърф да въздиша.
— Казах, че не е сериозно повреден. Което означава… че може да бъде поправен. Но не от мен. Нито от някой друг тук.
— Вода — успя да промълви Кеа.
— Ей, това е Ричардс — възкликна Рут.
— Какво иска? — попита Вазуван.
— Вода. Каза, че иска вода — отвърна Рут.
— Ей, Мърф — подвикна Вазуван. — Този въпрос не го обсъдихме докрай. Нали обеща, че няма да ползват друго освен въздуха? Помниш ли?
— Помня.
Кеа изведнъж се уплаши, че ще вземат решение. Къде е Рут? Защо не му говори?
Не се бави, Рут!
— Мога да го поправя — рече той пресипнало.
— Той наистина се свестява — рече Рут. Което означаваше: „Чува ни какво говорим.“
— Какво каза, партньоре? — попита Мърф почти зарадвано. Сигурно се бе надвесил над него. — Не каза ли, че можеш да го поправиш? Да поправиш двигателя?
Кеа искаше да каже още. Много повече. Но нямаше сила. Единственият му отговор беше:
— Вода.
Сетне се отпусна назад.
Шум от триене на дрехи. Студена вода на устните му. Ухание на парфюм и глас:
— О, миличък — произнесе Рут. — Толкова съм щастлива, че си жив.
Целувка по бузата.
Той заспа.
Кеа се подпираше на здравата си ръка, за да вижда по-добре. Другата бе пристегната към гърдите му.
— Вземи още от изолацията… тази, да… не, това е предпазител. Сега… повдигни се и ще видиш една вдлъбнатина…