Мисията на посланика
Шрифт:
Никея поведе Сония към вратата, която беше предизвикала такъв интерес и я отвори. На ниската стълба между рафтовете, пълни с бинтове и други болнични запаси, седеше познатата фигура. Той се изправи. Сония въздъхна, влезе вътре и затвори вратата зад гърба си.
— Сери — каза тя. — Добри новини или лоши?
Той се усмихна накриво.
— Добре съм, благодаря, че попита. А ти как си?
Тя скръсти ръце.
— Чудесно.
— Изглеждаш ми малко раздразнена.
— Посред нощ е, а незнайно защо имаме толкова пациенти, колкото идват през деня, опитите ми да изцеля пристрастяването към роета
Сери се намръщи.
— Може би не трябва. Значи… още няма новини от Лоркин?
— Не — тя отново въздъхна. — Сери, знам, че не би дошъл тук, без да имаш добра причина за това. Просто не очаквай от мен да го приемам спокойно. Какви новини ми носиш?
Той седна отново.
— Какво ще кажеш още един Крадец да ни помогне в търсенето на отстъпничката?
Сония го погледна изненадано.
— Познавам ли го?
— Едва ли. Той е един от новите. Наследникът на Фарин. Казва се Скелин.
— Сигурно предлага доста неща, щом си го приел.
Сери кимна.
— Така е. Той е един от най-могъщите Крадци в града. Интересува се особено силно от Ловеца на Крадци. Преди известно време ме помоли да го държа в течение, ако открия нещо. Той знае, че отстъпничката може да не е Ловеца, но смята, че си заслужава да я проследим.
— Той какво получава от това?
Сери се усмихна.
— Иска да се срещнете. Като че ли Фарин му е разказал разни истории и той копнее да се срещне с легендата.
Сония изсумтя грубо.
— Стига да няма същите идеи като Фарин — колко полезна мога да му бъда?
— Сигурен съм, че има, но едва ли очаква от теб да ги подкрепиш.
— Той има ли по-големи възможности от твоите в откриването на отстъпничката?
Сери стана сериозен.
— Тя е направила услуга на един продавач на роет, който имаше магазин в моя район, докато не го затворих. Скелин контролира по-голямата част от търговията, затова се надявам, че ще успее да проследи…
— Крадецът, с когото ще работим, е основният източник на роет? — прекъсна го Сония.
Сери кимна и сбърчи отвратено нос.
— Да.
Тя му обърна гръб.
— О, това е просто чудесно.
— Ще приемеш ли помощта му?
Сония се обърна към него. Погледът му беше твърд и предизвикателен. Но какво й беше казал? „… имаше магазин в моя район, докато не го затворих“. Може би и на него не му харесва какво причинява роетът на хората. Но нямаше друг избор, освен да работи с хора като Скелин. „Той е един от най-могъщите Крадци в града“. Ако отстъпничката работи за продавач на роет, значи имаше смисъл в това двамата със Сери да я проследят чрез контактите на Крадеца, който го внася. В този миг й хрумна нещо друго. Може би отстъпничката беше пристрастена към опиата и продавачът използваше това, за да я кара насила да използва магията си в помощ на престъпните му деяния.
Сония потърка слепоочията си. „Вече съм нарушила толкова закони и ограничения. Иронията тук е, че това няма да влоши нещата, поне що се отнася до Гилдията. Но за мен няма да е добре“.
— Добре,
Сери кимна.
— Наистина смятам, че имаме нужда от него. И ще се постарая да разбере, че не може да те наеме.
Денил и Ачати слязоха от каретата и се огледаха. Пътят, по който се бяха придвижвали на север, се срещаше с друг, по-оживен, който водеше от изток на запад. Покрай него бълбукаше поток. Заобикаляха ги хълмове, сред гъстата растителност прозираха големи камъни.
— Ще чакаме тук — каза Ачати.
— И дълго ли, според вас? — попита Денил.
— Час, може би два.
Ачати беше уредил да се срещнат тук с група местни магьосници, които щяха да осигурят магическа подкрепа. Те щяха да водят със себе си следотърсач. Ачати беше обяснил, че ако стигнат до планината и се наложи да слязат от пътя, опасността от нападение на Изменниците щеше значително да нарасне.
Сачаканецът се обърна към робите си и им нареди да донесат храна за него и Денил, както и за самите тях. Докато двамата младежи изпълняваха нарежданията му, Денил си помисли, не за пръв път, че Ачати се отнася добре с робите си. Изглеждаше дори като че ли ги обича.
Докато похапваха малките, плоски питки, които бяха получили в последното имение, Денил отново огледа хълмовете. Погледът му бе привлечен от оголените скали. Намръщи се, когато забеляза, че някои приличат повече на купчини камъни. На места не прилепваха твърде добре, за да бъдат просто творение на природата.
— Онова там руини ли са? — попита той, обръщайки се към Ачати.
Мъжът погледна към мястото, което му сочеше Денил и кимна.
— Сигурно. Има доста в този район.
— Колко са стари?
Ачати сви рамене.
— Много.
— Имате ли нещо против да ги огледам?
— Разбира се, че не — Ачати се усмихна. — Ще ви дам сигнал, когато пристигнат останалите.
Денил дояде питката си, прекоси пътя и се заизкачва по хълма. Той се оказа по-стръмен, отколкото изглеждаше и когато магьосникът стигна първата купчина камъни, се беше задъхал здраво. Огледа я и реши, че е част от стена. Известно време обикаля наоколо и откри още части, край които спираше, за да си поеме дъх. Когато най-накрая се съвзе напълно, реши да провери и се заизкачва към върха.
Колкото повече се приближаваше към него, толкова по-гъста и висока ставаше растителността. Ръкавът му се закачи в един храст и успя да се разпори, след което Денил се постара първо да отъпква добре храстите. Изсушаването на дрехите с магия и дори почистването на някои петна беше лесна работа, но той не можеше да се справи със зашиването на разкъсаните места. Сигурно имаше начин да съедини отново фините нишки, но за това щеше да е необходимо много време и концентрация.
С изненада установи, че останките от стените прозират през един гъст, бодлив храсталак. Денил бързо се обгърна с магически щит, за да може да мине през тях. На върха имаше равен терен, обграден от ниски стени, остатъци от някогашната сграда, но освен разронените камъни не се виждаше нищо друго.