Мисията на посланика
Шрифт:
— Да — лицето на Регин придоби замислено изражение, той леко наклони глава и я погледна. — Законът, който забранява обучаването и практикуването на магия извън Гилдията, не е от най-практичните. Той функционира само защото Обединените земи са се съгласили да го подкрепят. Но какво да правим с магьосниците от другите държави? Ако те стъпят на наша земя и използват магията си, веднага го нарушават. Това не ми се струва много правилно.
— Или практично — съгласи се Сония. — Кралят и Висшите магове обсъждат този въпрос от години. Естествено, ние се надяваме, че един ден Сачака ще се присъедини
— Алтернативата е да се промени законът.
— Съмнявам се, че Гилдията ще се откаже от контрола върху магьосниците, особено на тези от други държави.
— Те винаги са се интересували от контрола над онези, които живеят в Обединените земи — каза Регин. — Но на посетителите от други държави трябва да им бъде позволено да практикуват магията си, без да бъдат задължени да влизат в Гилдията.
— С някои ограничения, надявам се.
— Разбира се. И без да търгуват магията си.
Сония се усмихна.
— Не можем да си позволим Гилдията да обеднее.
Регин се засмя.
— Ако трябва да се съди по реакцията на моите приятели-магьосници със съмнителни връзки, никой чуждестранен магьосник не трябва да получава разрешение да търгува каквото и да било.
— Те знаят ли къде се намира този чуждестранен магьосник?
Регин поклати глава.
— Мога да ги изпратя да посъберат информация, стига това да не попречи на плановете на Сери.
— Да се надяваме, че той ще успее да я открие скоро и на вас няма да ви се наложи да се занимавате с тях — отвърна тя. После бавно се обърна към него и установи с облекчение, че той е схванал намека и се е изправил. — Благодаря ви, че се отбихте.
Той леко наклони глава.
— Благодаря ви, че ме изслушахте. Получа ли някаква нова информация, веднага ще ви уведомя — той се обърна към вратата и веднага щом се отвори, излезе в коридора. Сония я затвори, облегна се на стола и въздъхна. „Поне ме разсея за малко. Рано ли е още за болницата? — тя погледна към механичния часовник, който Ротан й беше подарил предишната година. — Да!“
Сония въздъхна и отново закрачи из стаята, изпълнена с тревожни мисли за сина си.
Глава 22
Среща
След като прекараха нощта в дома на възрастния ашаки, Ачати и Денил продължиха на северозапад, като се спряха в имението на братовчеда на Ачати, ашаки Тануча. Макар да не беше кой знае колко по-млад от предишния им домакин; Тануча очевидно бе далеч по-богат и общителен. Много по-младата му жена се появи само на вечерята, защото беше заета с грижите за седемте им деца, пет, от които — момчета.
— Седем! Знам, че разсъждавам от гледната точна на градски човек, но ми се струва твърде безотговорно — каза тихо Ачати на Денил, когато след вечерята се оттеглиха в стаите за гости. — Наследникът може да бъде само един, а за останалите трябва да намери занимание. Дъщерите ще се омъжат за колкото се може по-изгодни партии, разбира се. Но синовете… — той въздъхна. — Безземни, зависещи изцяло от брат
— Разбунтували са се срещу братята си?
— Срещу цялата страна. По-добре ще е по-малките синове да не се обучават в магия, но твърде рядко се случва родител, който обича детето си, да скрие това познание от него, защото тогава малкият син ще има твърде ниско обществено положение.
— В Киралия младите синове почти винаги стават магьосници — каза му Денил. — От магьосниците не се очаква да се замесват в политиката, затова за наследник обикновено се избира онзи, който има най-голямо политическо влияние.
Ачати кимна замислено.
— Вашият начин като че ли ми допада повече. Така влияние получават и големият, и малките синове.
Следващия ден прекараха в обиколки из имението на Тануча, а вечерта — в ядене и разговори. След това Ачати и Денил си бъбриха до късно през нощта. На другия ден спаха до късно, после разгледаха библиотеката на Тануча, която бе разочароващо малка и неподдържана. Макар почивката да бе добре дошла, Денил не се чувстваше отпочинал. Когато втората вечер се оттеглиха в стаите за гости, той попита Ачати кога смятат да продължат.
— Това зависи от Изменниците, нали? — отвърна Ачати, облягайки се върху възглавниците в средната стая.
— Нали не смятате да чакаме да ни предоставят Лоркин и Тивара? — попита Денил, настанявайки се на една от табуретките. Така и не можа да свикне да лежи на пода, както правеха сачаканците.
— Защо не? Ако продължим да се движим, те няма да знаят къде да ни намерят. Накрая може да се окаже, че се движим в погрешната посока и се отдалечаваме от тях.
Денил се намръщи.
— Не съм сигурен защо, но някак си не мога да си представя как тези Изменници се появяват пред вратата на Танучи, повели окованите Лоркин и Тивара. Едва ли ще ни се разкрият толкова лесно.
— Тогава как ще го направят, според вас?
Денил се замисли.
— На тяхно място… щях да ни отведа при Лоркин и Тивара. Щях да оставям улики или насоки — както вече направиха те — така че накрая пътищата ни да се пресекат.
— Напоследък оставяли ли са някакви следи или насоки?
— Не — призна Денил. — Но също така не са ни казвали да стоим настрани.
Ачати се засмя.
— Започвате много да ми харесвате, посланик Денил. Имате уникален ум — той се обърна към един от робите си, привлекателен младеж, който обслужваше личните му нужди, докато ролята на другия роб като че ли бе да върши тежката работа и да кара каретата. — Донеси ни малко вода, Варн.
Робът взе стомната и бързо се отдалечи.
— Разбира се те могат и да се опитват да ни измамят, като ни казват, че искат ние да намерим Лоркин — заяви Денил.
— А ако е така, къде смятате, че трябва да отидем?
Денил поклати глава и въздъхна.
— Не знам. Ако Изменниците искат Лоркин и момичето да ни се изплъзнат, къде щяха да ги отведат?
— В планинското си убежище.
— И накъде ще се запътят двамата?
— Към планината.
— Да предположим, че се движат пред нас — Денил погледна към Ачаки. — Аз бих тръгнал в тази посока.