Моят първи ден
Шрифт:
Тук-таме в основата на гигантския комбинат се мяркаха дребни човешки фигури, съвсем малко на брой.
— Това са роботи, разбира се — каза тя. — Те вършат почти всичко, свързано с производството…
Естествено, така е и при нас. Следната картина отново ме учуди. Това беше някакъв необозрим завод, но производството ми се видя много странно — напомни ми най-старите векове на нашата ера…
— Това е… това е… — заекнах аз, защото думата все не идваше на устата ми.
— Това е завод за спортни съоръжения — усмихна се тя. — Това са велосипеди… А това са особен тип спортни коли с мотори с вътрешно
— Мда… — измънках аз неуверено.
Още половин час гледах картини от земното ежедневие — толкова подобно и все пак толкова различно от нашето. Техните космодроми и космически кораби бяха като детска играчка в сравнение с нашите, техните вътрешни транспортни средства ми се сториха все още груби. Но имаше неща, които у нас отдавна не съществуват — безкрайни пшенични полета, животновъдни ферми, резервати за диви животни, масови спортни игри. Особено привлече вниманието ми едно спортно състезание с велосипеди — беше удивителна гледка на човешката сила и красота. Това, което преди малко ми се беше сторило като детска приумица, сега се изпълваше със смисъл и съдържание. Неприятно впечатление ми направиха само примитивните, бих казал дори, дивашки крясъци, с които публиката придружаваше това увлекателно зрелище. Най-после екранът угасна. Останах дълго време дълбоко замислен.
— Вашата планета е наистина чудна! — обадих се аз най-сетне. — В нея по много странен начин съжителствуват най-примитивни и най-модерни форми на живот… Никак не разбирам смисъла на тая работа…
Тя седна срещу мен все така лъчезарна и усмихната:
— Това моят мъж по-добре ще ви обясни.
Погледнах я смаяно:
— Мъж ли? Та у вас, значи, все още съществува брак?
— Не точно така — поклати тя глава. — Бракът като юридическа форма е изчезнал още преди 500 години. Но от стотина години насам моногамната форма на съжителство се развива все повече и повече… Нима не е така при вас? — запита тя любопитно.
— Не, разбира се… У нас всеки живее сам.
— Тъжно е човек да живее сам — каза тя убедено.
— Но това е една естествена почивка — казах аз. — Иначе ние живеем с милиони на едно място…
— Според мен това е още по-голям повод за самота — отвърна тя и ми се стори, че лицето й стана тъжно.
— Не, не ви разбирам — казах аз. — След всичко остава да чуя, че и децата си раждате сами?
— Да, разбира се…
— Но това е съвсем безсмислено! — възкликнах аз.
— Нашите учени твърдят, че децата, родени при изкуствени условия, са лишени от редица извънредно важни човешки качества…
— Значи, вашите учени всъщност не са никакви учени — казах аз. — Ние сме в състояние да привнесем в нашите зародиши каквито качества си искаме — дори известни познания за живота — като говор, условни рефлекси и др.
Тя поклати бавно глава:
— Не, ние пробваме това… Отгледаните по тоя начин приличат доста на нашите роботи. Те наистина превъзхождат обикновените деца по някои качества на ума, но са в същото време с куха и празна душевност…
— Душевност — измърморих аз. — Това не е научно понятие.
— Наистина
— Но къде е той — попитах аз нетърпеливо.
— Тука наблизо е…
Тя взе от масата малка кутийка. Забелязах, че погледът й стана много по-топъл и нежен.
— Мишел, чуваш ли ме? — попита тя.
Кратко мълчание, после кутийката отговори:
— Да, мила…
— Мишел, имаме гост…
— Гост ли? Какъв гост?…
В гласа му не се чувствуваше никакъв възторг. Тя се усмихна:
— Странен гост, Мишел… От друга планета…
Отговорът се забави няколко мига:
— Сериозно ли говориш?
— Напълно сериозно, Мишел…
И тя му обясни с няколко думи как съм попаднал тук и как изглеждам. Невидимият човек отново замълча, явно съобразяваше нещо.
— Много интересно — измърмори той. — Моля ти се, прати го веднага при мене…
Тя ме погледна с усмихнатите си очи:
— Мисля, че не е много любезно, мили… Човекът е дошъл от толкова далече… Защо не дойдеш ти?
— Защото, миличка, рибата тъкмо започна да кълве… Хайде, извини ме по някакъв начин и го прати…
— Добре — каза тя и изключи малкия апарат. Погледът й отново се отправи към мене. — Мисля, че и за вас тъй ще бъде по-интересно — добави тя.
Когато излязохме на двора, до слуха ми — тоя път още по-ясен и изразителен — отново достигна протяжният, тъжен звук. Аз трепнах.
— Моля ви, мога ли да видя животното?
— Разбира се — каза тя и ме поведе.
Както очаквах, то живееше в малка къщичка недалече от дома. Беше много едро, с красиви извити рога, комай страшничко. Но когато се обърна и ме погледна с грамадните си кротки очи, отново почувствувах как сърцето ми се сви в някакво странно и непознато чувство.
— А къде е детенцето й? — попитах аз.
— Телето ли? При мене е… Ще го къпя.
Просто нямах сили да откъсна погледа си от това прекрасно животно, толкова силно и толкова добро в същото време. Наистина в какъв тъмен период на нашата Дриа са позволили да се загубят тия чудни представители на живота?
— И вие имате сили да убивате тия същества? — попитах аз изумен.
— Не, точно тия никога не убиваме…
— Ако не точно тия, то подобните им…
Лицето й изведнъж помръкна.
— Моля ви да не говорим повече за това — каза тя тихо.
След малко Лена ме заведе до малка пътечка, която се спускаше в лек наклон между огромни, стари дървета, най-големите, които бях виждал досега. Докато слизах сам надолу, усещах едно неясно чувство за опасност — много по-тъмно и тревожно от всичко подобно, което бях чувствувал досега. Плашеха ме неща, на пръв поглед съвсем прости и естествени — плашеше ме тишината, глухата самотност на леса, здрачът, който се утаяваше под гъстите клони на дърветата. Струваше ми се, че всеки миг оттам може да изскочи някакъв див звяр, да прелети като огромна страшна мълния, да впие зъбите си в плътта ми. Наистина какво ставаше с мен, някакви прародителски инстинкти ли се бяха родили в дълбините на душата ми?… Най-странното беше това, че тъмното чувство за опасност бе съпроводено с особено усещане за дълбока удовлетвореност — сякаш всичко беше точно така, както трябваше и да бъде.