Моят първи ден
Шрифт:
— Голямо парче!… Скоро не съм ловил такова!…
Лицето му бе почервеняло, изглеждаше, че тоя сериозен човек най-искрено се вълнува от своята детска, варварска игра. Но имаше ли смисъл да му се присмивам, когато и аз преди малко представлявах такава жалка картина.
Когато най-сетне той домъкна рибата до самия бряг, аз се уверих, че наистина размерите й са солидни — по големина и по тежест тя навярно беше по-голяма дори от мене. Виждах много ясно как безпомощно отваря грамадните си уста, как с последни усилия се мъчи да се откачи от фаталната кука. Жалост сви сърцето ми, но човекът редом с мене изглеждаше в тоя миг съвсем безмилостен. Той
— Дръжте се малко!… Не се страхувайте, няма нищо опасно!
Първият ми порив беше да му откажа възмутено, но след това някаква непонятна сила сякаш ме хвърли към него. Аз хванах здраво дръжката и отново сякаш ме разтърсиха хиляди мълнии, всичко в мен закипя. Не можех да разбера в тоя миг кое чувство е най-силно — едновременно се презирах и боготворях, плачех и безумно се наслаждавах. През това време Мишел грабва една мрежа, закрепена върху металическо колело, и нагази водата. Рибата, изглежда, се уплаши от него, дръпна се силно, аз полетях, проснах се с целия си ръст на земята и… изпуснах пръчката.
Когато успях да се съвзема, разбрах, че грешката ми не е била фатална. Мишел тържествено излизаше от реката, в мрежата му конвулсивно се мяташе голямата риба. Отново ме обзе отвращение.
— Пуснете я! — извиках аз. — Много ви моля да я пуснете!
Той ме погледна разколебан, въздъхна и направи жест да я изсипе обратно във водата. Лицето му беше безкрайно огорчено.
— Не, не!…
Тъй — по мое желание — рибата остана на брега. След това дълго я разглеждахме — аз с трепет, той с едно спокойно удоволствие, което ми беше безкрайно неприятно. Мишел побърза да ме успокои.
— Това е сом! — каза ми той. — Стар речен разбойник… Цял ден лежи на дъното и лапа каквато животинка му падне пред очите…
Е, може би пък наистина да си заслужава наказанието. Но когато Мишел ми каза, че ще го опече на шиш — отново се уплаших.
— Поне това не правете! — помолих се аз.
— Защо? — усмихна се той. — На него вече всичко му е безразлично.
— Но на вас не трябва да бъде! — възкликнах аз. — Не разбирате ли, че това е варварско?…
— Тъй е — каза той. — Но не бива да мислите, че всичко варварско е лошо. Понякога и в тия неща могат да се крият много сериозни истини за живота.
Докато той палеше огъня, ние постепенно стигнахме до темата, която ми бе направила най-силно впечатление през моя кратък престой на Земята. Наистина, откъде идваше тая странна смесица от цивилизация и примитивизъм? Моят ум беше безсилен да стигне до каквото и да било разумно обяснение.
— Ето — там е цялата работа! — каза той замислено. — Сегашното наше общество е продукт на естествено развитие… Не знам как са минали тия периоди у вас, но у нас, на земята, имаше векове, в които човечеството беше в истинска безпътица… Заедно с напредването и усъваршенстването на нашата цивилизация започнаха да никнат спонтанно белезите на едно отчайващо явление. Като че ли човешката душевност започва да изстива бавно и да се затваря в себе си, да се отчуждава все повече и повече от действителния свят на своите себеподобни. В нашето строго организирано общество започна с необикновена сила да си пробива път философията на отчаянието и безсмислието на човешкото съществуване. Преди два века тая философия доби силата на фанатично религиозно учение, милиони хора загинаха от вулгарно самоубийство и най-причудливи форми на самоотказ от съществуване. Причините за това?… Огромна тема, която все още най-живо интересува нашите учени.
Не отговорих веднага. И никак не очаквах, че още в първите часове на моето пребиваване на Земята ще ми зададат най-трудния от всички въпроси.
— Да, има нещо такова — отвърнах аз без желание. — Една цяла цивилизация е изчезнала от лицето на нашата Дриа при подобни условия. Но ние не обичаме да мислим и да си спомняме за това. Искам само да ви кажа, че древните „дрии“ са се отличавали доста от нас даже по физически тип. В някои отношения по външен вид те доста са приличали на вас, били са едри, имали са зъби и коси…
— Тъй ли? — трепна той.
— Да, но за това ще ви разкажа друг път. Засега искам да прибавя само едно нещо, ако съм ви разбрал добре. На нашата Дриа, с огромно изстиващо слънце над главите ни, борбата за съществуването на човешкия род е много по-остра и по-тежка. Вас, както виждам, природата щедро ви е облагодетелствувала.
— Ето там е въпросът! — отвърна той живо. — Точно в това е нашата сила и нашата слабост. Затова първата ни работа беше да се върнем към един стереотип на живота, близък до тоя на историческите условия. Осъществяването на тая задача ни струва в течение на два века огромни усилия. Нямате дори най-бегла представа колко средства изхабихме, за да възвърнем на нашата Земя оня истински лик, който през течение на хилядолетията така лекомислено бяхме обезобразили…
— Нима това е най-важното? — запитах аз скептично.
Той усети тона ми и ме погледна бързо:
— Не, не, разбира се. Ние не се връщаме към примитивен живот, ние усъвършенствуваме формите на нашата съвременна цивилизация. Най-важното за нас е общността на човешкия род и на неговите цели и въжделения. И втората основа, на която се крепи поне в сегашния период човешката душевност — това е изкуството.
— Изкуството ли? — попитах аз недоверчиво. — Та какво общо имат тия проблеми с изкуството?
— Как какво?… Нима на Дриа нямате изкуство? — каза той с недоумение.
— Разбира се, че имаме…
— Какви изкуства имате? — запита той любопитно.
— Най-старото е живописта. След това музиката, разбира се, и като продукт на по-модерните цивилизации киното във всички негови разновидности, включително и екранното възпроизвеждане на всички наши мечти и желания.
Последните ми думи явно го заинтересуваха. Той ме разпита набързо, после удивено възкликна:
— Но това е чудесно!…
Той помисли малко, после прибави без ентусиазъм.
— Макар и опасничко… Но кажете ми — каква е вашата литература?
Това понятие не ми беше известно, в моето съзнание не изникваше никакъв образ. Изгубихме четвърт час, докато се разбере, макар и приблизително, за какво става дума.
— Не, нямаме литература! — казах аз решително.
Сега той ме гледаше така, както преди малко гледаше своята умряла риба.
— Но това е невъзможно! — възкликна той за втори път, удивен от някаква наша проява.