Моят първи ден

Вежинов Павел

За моя радост пътечката скоро се разшири, дърветата станаха по-редки, светлината — по-ясна. Още няколко крачки, и пред очите ми като гигантско живо същество протегна мощната си снага реката. Почти едновременно с нея аз съзрях и втория човек.

Трябва да си призная сега, че в тоя миг той ми направи по-силно впечатление от жената. Неволно спрях и го загледах втренчено. За какво всъщност ми напомняше той? Може би за античните богове от най-далечните и тъмни суеверия на нашата планета. Беше много едър, със силно развита, малко груба мускулатура, със солидна глава върху могъщите плещи. В ръцете си той държеше

тънък прът с едва видим конец на края, който, леко опънат, се губеше под тъмната повърхност на водата. Да, той наистина ловеше риба — подобни фрески има стотици из античните галерии на Дриа. Докато го гледах тъй — неподвижен, — отново усетих неясното чувство на страх.

— Не се плашете, другарю! — обади се внезапно той, без да откъсва поглед от своята въдица. — Елате насам!…

Гласът му беше много плътен, но мек и приятен.

— Та аз не се плаша! — измърморих обидено.

Точно в тоя миг кордата му леко потрепера, след това се успокои. Едва сега човекът обърна глава и ме погледна. Погледът му беше толкова силен и пронизителен, че замръзнах на мястото си като парализиран.

— Виждате ли, че се плашите? — усмихна се той. — А трябва да се чувствате като у дома си… Моля, седнете…

Някак автоматично се отпуснах на земята, без да имам сили да откъсна поглед от лицето му. Беше наистина много силно мъжко лице, космите на главата му бяха съвсем черни, но очите — ясносини като небето.

— Как се казва вашата планета? — запита той, след като ме разгледа доста безцеремонно от главата до петите.

— Дриа — отвърнах аз покорно като ученик.

— Сигурно сте знаели нещичко предварително за нашата мъничка, скромна Земя? — попита той.

— Да, разбира се… Ние дълго и внимателно сме я изучавали. И бяхме сигурни, че ще намерим тук развита цивилизация.

— Предполагам, че са ви изпратили при нас с добри намерения?

— Какво говорите? — възкликнах аз. — С най-добри — като рядък случай на планетна взаимопомощ… Ние предположихме, че нашата цивилизация е няколко хилядолетия по-стара от вашата… И искахме да съкратим процесите на вашето историческо развитие.

Той не отговори веднага, но в погледа му се появи за миг някакво вълнение, което бързо угасна.

— Чудесно! — каза той. — Но смятате ли, че това е по силите на един-единствен човек?

— Разбира се, че не!… Ние искаме да ви помогнем чрез знанията, до които още не сте стигнали… В моя ум са запечатани като в най-фина кибернетична машина буквално хиляди томове в областта на химията, физиката, биологията, медицината и всички други науки.

— И бихте могли всичко това да възпроизведете?

— Да, в най-големи подробности… И без никаква грешка…

Той отново ме прониза със силния си поглед, но сега в тоя поглед имаше доста солидна доза уважение.

— Признавам, че земните хора нямат тия качества на ума — каза той. — И излиза, че вие сте най-ценното живо същество на Земята…

Внезапно в погледа му се мярна тревога.

— А вярвате ли, че вашият организъм е защитен от бактериялния живот на нашата планета? — запита той бързо.

— В това отношение можете да бъдете напълно спокоен — отвърнах аз. — Ой, какво е това?

Докато се мъчех да подтисна своя вътрешен трепет, той с бърз поглед обхвана реката.

— Водна змия… Съвсем безобидно животно…

— Но

защо е толкова малка?

— Напротив, това е един чудесен екземпляр…

— Какво държи в устата си?

— Жаба…

— Не сме имали такова животно — казах аз.

— Странно — отвърна той и в гласа му се усещаше някакво съмнение. — А някои наши учени сериозно смятат, че от някаква подобна животинка е произлязъл човешкият род… Но признайте си, това животно не ви ли изплаши?

— Да, наистина… мъничко…

Той се усмихна:

— Ето, виждате ли?… Тоя страх като много силна душевна травма е останал може би от най-първичното ни съществуване — когато змиите са ни гонили и закусвали с нас в тъмните водни бездни…

Отново почувствувах как потрепервам вътрешно. Колкото и абсурдна да беше тая мисъл, тоя миг тя не ми се стори така невероятна. И тъмната, непрозрачна маса на водата, и гъстите клони на дърветата, надвесени над нея — цялата глухота и тайнственост на тая първична природа, всичко правеше думите му някак особено близки и понятни. През това време змията, като се плъзгаше леко върху водната повърхност, излезе на брега и се скри в храстите.

— Може би трябваше да помогнем на нашия предшественик — казах аз неуверено.

— Наистина! — трепна той. — Е, не е късно!…

Човекът остави пръта и с неочаквана за неговата фигура пъргавина се затича към храста, където бе изчезнала малката змия. И у нас, на Дриа, има змии — много редки екземпляри наистина, които понякога учените откриват в дълбините на моретата. Но те са огромни в сравнение с това дребно, тънко животно и освен това…

В тоя миг се случи нещо необикновено. Внезапно кордата силно се опъна, върхът на пръчката потрепера и самата тя бавно се хлъзна към реката. И досега не мога да осъзная какво съм почувствувал в тоя миг, но преди още някаква мисъл да мине през ума ми, протегнах ръце и залових здраво края на пръчката. Като че ли ме прониза ток — така силно беше вътрешното сътресение. Като че ли само за едно мигновение престанах да бъда човек, като че ли се превърнах в просто продължение на вещта, която държах в ръцете си — трептях заедно с нея и заедно с нея в ням ужас отивах към реката. Исках да я пусна, а не можех, цялото ми същество изпитваше едновременно и дълбок потрес, и някаква неописуема наслада. Най-после над цялата тая гама от сложни чувства надделя страхът.

— Мишел! — извиках аз.

И внезапно се разгневих, запънах крак в някакъв корен, силно дръпнах пръчката. Живото същество на другия край на конеца, изглежда, се сепна от това рязко движение, защото за няколко мига напрежението олекна.

— Мишел!

Чуха се бързи стъпки, Мишел дотича разтревожен, но като видя в какво се състои работата, някак прекалено високо и неуместно, както ми се стори тогава, се разсмя.

— Няма нищо страшно! — каза той. — Ей сега ще я извадим!…

Мишел взе пръчката от ръцете ми. Едва сега забелязах, че е снабдена с най-проста макара, която той започна бавно и методично да навива. Но рибата се съпротивляваше героично и постепенно симпатиите ми преминаха на нейна страна. Аз виждах как опънатата до скъсване корда шари по водната повърхност, как се мята наляво и надясно — усещах по движението на водата яростната съпротива на рибата. Само за миг той обърна към мен глава и каза с променен глас: