Мусон
Шрифт:
Разстоянието беше твърде голямо и той даже не чу свистенето на куршуми. Ибрисам, Свиленият вятър, продължи необезпокоен и настигна своите в началото на пясъчния склон. Тук пясъкът бе хлъзгав и рохкав. Краката на животните потъваха в стичащи се кристалчета.
Колоната започна трудно изкачване, като след всяка крачка се хлъзгаше половин назад, а камилите стенеха, уплашени от коварната почва под краката си. Едно от първите животни приклекна на задник, направи отчаян опит да стане и се преметна назад, като затисна ездача със седлото. Дориан бе достатъчно близо, за да чуе писъка на човека и хрущенето при
Дориан се спусна натам и с помощта на сабята освободи човека. Батула го видя и се върна да помогне. Камилата му се спускаше сред облаци пясък и когато слезе долу, той скочи до господаря си. Двамата вдигнаха ранения с разлюлени крака на седлото на Ибрисам.
Опашката на колоната бе стигнала вече средата на склона. Принцът и авангардът бяха в основата на скалистата верига, пред цепнатината на прохода.
Дориан хвана юздите на Ибрисам и го поведе нагоре. Погледна назад към долината и видя устремените преследвачи. Камилите им бягаха в галоп, оставили врящи облаци зад гърба си, ездачите размахваха оръжия, надали бойни викове, робите им се вееха по вятъра в последен напън да ги настигнат, докато те се борят с опасните пясъци.
Внезапно от височината се чуха мускетни изстрели. Принцът бе строил хората, стигнали устието на прохода и ехото от залпа се понесе по скалната верига. Дориан забеляза поне трима нападатели, съборени от седлата от тежките оловни топчета, а една камила бе вероятно ударена в челото, защото предните й крака се подкосиха, тя се преметна през глава, изхвърлила ездача си високо във въздуха, преди да се просне на коравата пясъчна повърхност. Атаката загуби силата и устрема си и докато Батула и Дориан се блъскаха нагоре по склона, над главите им се разнесе втори залп.
Отговори му безредна стрелба от ниското, където противникът се спешаваше и откриваше огън по катерещата се нагоре двойка. Куршумите вдигаха пясъчни стълбчета около краката на Дориан, но сякаш някаква магия го пазеше, защото и двамата с Батула продължиха невредими пътя си.
Вир-вода от пот и с последни сили, те извлякоха камилите до края на пясъчния склон, където стъпиха на твърдия камък на прохода. Спрял да си поеме дъх, Дориан бързо се огледа.
Камилите бяха отведени на сигурно място зад първия завой на оградения с високи отвесни стени тесен проход, а хората му се бяха върнали бързо, за да заемат огневи позиции зад пръснатите пред входа скали, откъдето можеха да стрелят по неприятеля.
Дориан огледа долината и забеляза отоманските ескадрони, пръснати на много мили по белезникавата равнина, но всички идваха насам. Прецени набързо числеността им.
— Сигурно са близо хиляда! — реши той и избърса щипещата очите му пот с края на чалмата. После бързо прегледа Ибрисам, като прокара длани по хълбоците и бутовете му, уплашен да не напипа кръв от огнестрелна рана, но животното бе невредимо. Хвърли поводите на Батула.
— Заведи камилите зад укритието — нареди той — и нека се погрижат за ранения.
Докато Батула отвеждаше камилите във вътрешността на прохода, Дориан тръгна да търси принца. Ал Малик
— Господарю, това не е работа за Вас. Тя е моя.
Принцът се усмихна.
— Дотук се справяш добре. Трябваше да оставиш тоя непохватен човек сам да се оправя. Твоят живот струва колкото стотици негови.
Оставил без внимание както забележката, така и похвалата, Дориан каза тихо:
— Само с половината от хората мога да задържа неприятеля тук много дни, докато свършим водата. Ще пратя останалата половина с Батула, да Ви придружи през прохода до оазиса Мухаид.
Принцът го погледна в очите. Лицето му беше загрижено. Шансовете бяха двайсет на хиляда. Макар позицията да бе превъзхождаща, врагът положително щеше да се окаже упорит и находчив. Разбираше жертвата, предлагана от Дориан.
— Остави Батула тук — каза принцът, — а ти ела с мен в Мухаид. — Тонът му бе въпросителен, той не заповядваше.
— Не, господарю — възрази Дориан. — Не мога да постъпя така. Мястото ми е тук, при моите хора.
— Прав си. — Принцът се изправи. — Не мога да искам от теб да пренебрегнеш дълга си, но заповядвам, да не се биеш до смърт.
Дориан сви рамене.
— Смъртта сама прави своя избор. Тя не се интересува от нашите съображения.
— Задръж ги тук до утре заран! — каза Ал Малик. — Това ще ми даде възможност да стигна Мухаид и да вдигна Ауамир. Ще се върна с цяла армия.
— Както господарят повели! — отвърна Дориан, но принцът забеляза пламъка на сладострастното предвкусване на битката в очите му и това го разтревожи.
— Ал Салил — каза той твърдо, като хвана рамото на Дориан, за да подчертае думите си, — не мога да ти кажа колко време ще ми е нужно, за да се върна с воините от Ауамир. Задръж ги тук до утре сутринта! Не по-късно! След това, хуквай към мен толкова бързо, колкото може да бяга Ибрисам. Ти си ми талисман и аз не мога да си позволя, да те загубя.
— Господарю, трябва да тръгвате веднага. Всяка секунда е скъпа.
Върнаха се при камилите и Дориан бързо раздели хората на две групи: едната за отбрана на прохода и друга — за ескорт на принца. Поделиха останалата вода и храна — една четвърт за групата на принца и останалото — за Дориан.
— Ще ти оставя всички наши мускети, петте буренца барут и торбите с куршуми — каза принцът на Дориан.
— Ще ги използваме добре — обеща той.
След няколко минути всичко бе готово и принцът с Батула застанаха начело на колоната. Ал Малик погледна от седлото си надолу към Дориан.
— Нека Аллах бъде твоят щит, синко!
— Вървете с Бога, татко мой! — отвърна Дориан.
— За пръв път ме наричаш така.
— За пръв път изпитвам истинско синовно чувство.
— Оказваш ми чест! — промълви сериозно принцът и докосна шията на камилата с ездитната палка. Дориан се загледа след тях, а колоната залъкатуши между двете отвесни каменни стени и изчезна зад първия завой. След това съсредоточи мислите си изцяло върху предстоящата битка. Върна се към входа на прохода, за да разгледа с очи на войник долината и скалите. Прецени положението на слънцето. Беше малко след пладне. Предстоеше дълъг ден и още по-дълга нощ.