Натюрморт с гарвани
Шрифт:
Шийла Суег. Докато е копаела при Метлите, случайно е попаднала на задния вход на пещерите. Беше добре скрит, но леснодостъпен, ако човек знае кои камъни да отмести. Сигурно е била поразена от погребалната камера, където се намираха Воините призраци, след което е поела по-навътре в пещерата, търсейки още съкровища.
Но е намерила нещо друго. Намерила бе него…
Нямаше време за допълнително проучване. След като хвърли последен поглед към тъжните останки, Пендъргаст се обърна и последва реката покрай гладките извивки на прохода.
След
Пендъргаст още от самото начало смяташе, че убиецът е местен човек. Грешката му бе в допускането, че е гражданин.Но не, името не би могло да бъде намерено в данъчните документи на Марджъри Тийландър — той бе живял състях, но не и средтях.
След като осъзна това, бе относително проста работа да се определи идентичността на убиеца. Но ведно с това дойде и разбирането — или началото на разбирането — за това с колко деформирано и аморално същество си имаха работа. Беше изключително опасен убиец, чиито действия дори Пендъргаст с дългогодишното си проучване на престъпното мислене не можеше да предвиди.
Стигна до нов тесен коридор. Калцитният поток бе рекристализирал по пода, оформяйки блещукаща замръзнала река. В средата й меката повърхност бе износена с няколко инча, вероятно от тежки крака.
В края на коридора тунелът се разклоняваше неколкократно, във всяко разклонение личаха следи от многократни преминавания. В тесните места, през които можеше само да се пропълзи и във вертикалните процепи също личаха човешки следи: строшен кристал, петно върху иначе снежнобелия сталагмит — множеството начини човек да издаде преминаването си през една пещера са почти безбройни. Веднъж, дважди Пендъргаст се изгуби в лабиринта от проходи, но всеки път успяваше да се върне на пътя си, благодарение на картата. По едно време лъчът на фенерчето му улови цветен отблясък: там, върху висока каменна лавица бе струпана сбирка от индиански фетиши, оставени там преди стотици години.
Към тях бяха добавени и други, от по-скорошни времена, направени от парчета връв и дървесна кора, дъвка и лейкопласт.
Пендъргаст спря за миг да ги разгледа. Бяха необичайни, груби, ала въпреки това — направени с много обич.
Застави се да побърза, опитваше се винаги да следва най-употребявания маршрут. От време на време спираше да отбележи нещо върху картата си или просто да запомни триизмерния план на пещерната система. Беше изумителен каменен лабиринт с проходи, които се виеха във всевъзможни посоки: разделяха се, сливаха се и отново се разделяха. Имаше и преки пътища, тайни проходи, тунели, галерии и потоци, чието изследване и проучване би отнело години. Много години наистина.
Започна да нараства броят на фетишите, както и на странните изображения и рисунки, надраскани върху скалите. Пред него — колко близо или колко далеч той още не знаеше — се намираше
При всичките си предишни разследвания Пендъргаст се бе старал с всички сили да разгадае и да очаква мислите и действията на противника си. В този случай психологията на убиеца бе толкова далеч от камбанообразната крива — защото дори убийците си имат своя камбанообразна крива — че подобно очакване бе невъзможно. Тук, в тази пещера, той щеше да се сблъска с най-дълбоката престъпна мистерия в своя живот.
И това наистина бе противно чувство.
Шестдесет и първа глава
Хейзън затича по разширяващия се склон на тунела в опит да настигне Лефти и кучетата. Чуваше тежкото дишане на Раскович зад гърба си, а още по-назад — глухите стъпки и подрънкването на снаряжението на останалите. А отпред кънтеше ужасният рев на кучетата. Всички претенции за скритост бяха отдавна забравени: лаенето се чуваше може би от километри. Пещерата бе много по-голяма, отколкото някой си бе представял. Спиртоварната се намираше на поне четвърт миля зад гърба им — трудно бе да се повярва, че кучетата бяха отмъкнали Лефти толкова далеч.
Миг по-късно, сякаш в отговор на тази мисъл, Лефти най-сетне се появи в полезрението му — стиснал здраво поводите в ръкавицата си, той говореше нещо гневно. Най-сетне бе накарал животните да спрат.
Хейзън намали темпото, благодарен за възможността да си поеме дъх. Раскович се появи до него, пуфтейки.
— Лефти, задръж за малко — промърмори мрачно Хейзън. — Да ни настигнат останалите.
Беше твърде късно. От прохода пред него се чу неочакван взрив от истеричен лай.
— Какво става? — извика Хейзън.
— Там има нещо! — отговори също с вик Лефти.
Кучетата вече бяха обезумели, мятаха се и ръмжаха и отново повлякоха протестиращия Лефти в тунела.
— По дяволите, Лефти, задръж ги! — изрева Хейзън, като тичаше напред.
— Стига си ми се зъбил! Върни ме на повърхността и тогава ми прави забележки. Ако още не си разбрал, тук, долу, не ми харесва. И тези кучета не ми харесват. Щурм! Дранг! Клекни!
Кучетата лаеха и ръмжаха ужасно, а ехото допълнително изкривяваше звука и го превръщаше в наистина адски. Лефти дръпна веригата с все сили и едно от кучетата се завъртя, озъбено диво. Водачът се сви назад и едва не изтърва повода. Хейзън видя, че Лефти е изплашен. Примамката на пътеката вече бе твърде силна — ако тези зверове докопаха Макфелти, като нищо щяха да му видят сметката.
А това щеше да бъде катастрофа.
Той усили крачка, за да ги настигне. Раскович се движеше близо до него.
— Лефти — извика — ако не можеш да овладееш тези псета, то тогава ми помогни да ги застрелям.
— Те са щатска собственост…
Хейзън видя през очилата си как светлочервените образи, се спуснаха към един завой и изведнъж изчезнаха от полезрението му. След миг се чу вик. Обезумелият лай се вдигна с няколко тона: дълбоки, гърлени звуци, които завършваха с висок вой.