Натюрморт с гарвани

Чайлд Линкълн

— Уилямс! — изкрещя Шърт.

Животното изскочи на открито. Точно тогава блесна нова светкавица, последвана от разтърсващ земята гръм. Кучето се поколеба объркано, въртеше се и се въртеше в кръг, щракаше със зъби във въздуха, а очите му изглеждаха диви. В дрезгавината Шърт видя, че бе яркочервено, мокро и с блестяща козина.

— Добри боже — възкликна тихо той.

Кучето приклекна към светлината на фенера, все още треперещо, без да издаде звук.

— Кучи син — рече Уилямс. — Виждаш ли устата му? Сякаш е простреляно с

най-едрия калибър.

Животното залитна, кръвта се стичаше под него, после се изправи, но масивните му крайници трепереха безспирно.

— Улови го — рече Шърт. — Хвани веригата му.

Уилямс се наведе и бавно хвана края на веригата. Кучето просто седеше, вече неподвижно, треперещо от божа и ужас.

— Спокойно, момче. Спокойно. Добро куче.

Уилямс бавно вдигна края на каишката, за да я завърже към единствено удобното място — стърчащ болт от пантите на вратата на пещерата. Изведнъж, усетило лекото подръпване на врата си, кучето се извъртя и с яростно ръмжене се хвърли върху Уилямс. Той падна и извика, пусна повода и в следващия миг кучето вече бе изчезнало — черен силует, препуснал в царевичака.

— Онзи кучи син ме ухапа! — извика Уилямс, който се държеше за крака.

Шърт притича и насочи фенерчето си върху падналия рейнджър. Панталонът му бе раздран и от дълбока рана в бедрото му бликаше кръв.

— Господи, Уилямс! — рече Шърт и поклати глава. — И като си помисля, че го стори само с половин челюст.

Шестдесет и седма глава

Ларсен се наведе над Коул, който седеше на земята, клатеше се напред-назад и стенеше тихо. Беше счупване — назъбената кост стърчеше току над лакътя.

— Не мога да виждам! — рече Браст високо някъде зад него. — Не виждам!

— Спокойно — отвърна Ларсен.

Огледа се да потърси падналите очила. По време на нападението всички изгубиха очилата си. Съзря един комплект в локва вода, но една от лещите му бе счупена. Другият комплект не се виждаше никъде. Нима само той вече можеше да вижда? Изглежда бе така.

— Помогни ми да намеря очилата си! — извика Браст.

— Повредени са.

— Не, не!

— Браст? Коул е ранен. Вземи се в ръце.

Ларсен свали ризата си, раздра я на ивици, като се стараеше да игнорира хладната влага на пещерата. Огледа се да намери нещо, което да послужи като шина, но не откри нищо. Най-добре бе да пристегне ръката към тялото и да я остави така. Важното сега бе да се махат веднага оттук. Ларсен не бе особено уплашен — никога не бе разполагал с подходящите сензорни аксесоари за страх — ала великолепно разбираше сериозността на положението им. Онзи, който ги бе нападнал, познавашепещерата като собствените си джобове. Беше човек, прекарал тук, долу, много, много време. Някой, който можеше да се появи, където си поиска, и да изчезне много бързо. Бе забелязал очертанията му: едър, тътрещ крака, приведен от дългите години живот под ниски тавани…

Хейзън бе само наполовина прав. Убиецът бе в пещерата, само че изобщо не беше Макфелти —

или който и да е, свързан с Лавъндър. В тази работа имаше нещо далеч по-странно и по-дълбоко.

Застави се да се заеме с непосредствените проблеми.

— Коул? — повика той.

— Да? — гласът на Коул бе слаб и той видя, че мъжът се потеше. Шок.

— Нямам с какво да шинирам ръката ти, затова ще я обездвижа, като я привържа към гърдите ти.

Коул кимна.

— Ще боли.

Коул отново кимна.

Ларсен завърза две от ивиците плат на примки и ги увеси около врата му, а след това колкото можеше по-внимателно улови ръката му и я мушна през тях. Коул потрепери от болка и извика.

— Какво бе това? — извика уплашеният Браст. — Оновали се върна?

— Няма нищо. Просто стой спокоен, не викай и прави онова, което ти казвам.

Ларсен се опита гласът му да прозвучи окуражаващо. Прииска му се да бе с Хейзън. Шерифът може и да беше истински задник, но никой не можеше да го упрекне в страхливост.

Ларсен откъсна още две ивици от ризата и ги привърза около торса на Коул, за да обездвижи строшената ръка. Счупените кости простъргаха една о друга и Коул потрепери. Вече се потеше обилно и се тресеше.

— Можеш ли да се изправиш?

Коул кимна, изправи се, но залитна. Ларсен го задържа.

— Можеш ли да вървиш?

— Мисля, че да — изсумтя Коул.

— Няма да си тръгнете, нали? — извика Браст и се опита да улови Ларсен в мрака.

— Всички тръгваме.

— Ами очилата ми?

— Вече ти казах, че са строшени.

— Дай да ги видя.

Ларсен изсъска раздразнен, но вдигна очилата от локвата и ги подаде на Браст. Онзи ги пое отчаяно, опита се да ги включи. Просветна искра и се чу съскане. Хвърли ги настрани и рече с висок от уплахата глас:

— Мили Боже, как ще се измъкнем от…

Ларсен посегна, улови в юмрук пешовете на ризата му и ги усука яко.

— Браст?

— Видя ли го? Видя ли го…?

— Не, и ти също не си го видял. А сега млъквай и прави каквото ти казвам. Обърни се, трябва да бръкна за малко в раницата ти. Ще направим жива верига с въжето ти. Ще го завържа за кръста си, ще ти го подам после на теб и на Коул. Ще се държиш с една ръка, с другата ще помагаш на Коул. Ясно ли е?

— Да, но…

Ларсен разтърси здраво Браст.

— Вече казах — млъкни и прави какво ти наредих.

Браст замлъкна.

Ларсен бръкна в раницата, намери въжето и го завърза около кръста си. Оставаха около три свободни метра и се увери, че Браст и Коул се бяха уловили здраво за въжето.

— А сега се махаме оттук. Поддържайте въжето опънато, не го изпускайте и, за Бога, мълчете.

Ларсен тръгна бавно през дългия черен проход. В голите си крайници усещаше треперене, което нямаше почти нищо с хладния въздух. Отчаяното „ти видя ли го?“ на Браст владееше съзнанието му, въпреки усилията да го прогони. Истината бе, че Ларсен само го бе зърнал; само го бе зърнал, но то му беше достатъчно…