Натюрморт с гарвани

Чайлд Линкълн

Хвърли един последен поглед на вече оскверненото погребение, обърна се и пое обратно през онази цепнатина, без да откъсва поглед от земята. Сега забеляза нещо, което бе пропуснал по време на безразсъдното си бягство — почти всяка ниша и издатък от двете страни на процепа бе отрупана с кости и с други предмети: оцветени гърнета, колчани, пълни със стрели, кухи черепи, гъмжащи с пещерен живот. Това бе мавзолей, индианска катакомба.

Потрепери.

За щастие скоро остави погребенията зад гърба си. Процепът се разшири, таванът се сниши и той отново виждаше опасните на вид сталактити над главата си. Пясъчният под отстъпи мястото си на плитки тераси,

облени с вода, подредени в странно струпване, досущ като оризови ниви. Но след като пясъкът свърши, свършиха и следите му.

Пред него имаше два отвора — единият висок и отчасти блокиран от паднали варовикови плочи, другият — открит. Сега накъде?

Мисли, глупако. Спомни си.

Но Раскович за нищо на света не можеше да си спомни по кой път бе дошъл.

Хрумна му да извика, но после реши да не го прави. Защо да привлича вниманието? Нещото, което кучетата бяха открили, можеше да е все още някъде наблизо и да го търси. Пещерата бе далеч по-голяма, отколкото би трябвало да бъде, но въпреки това той би могъл да намери изхода, ако не бързаше и не се паникьосаше отново. А и другите щяха да го търсят, не биваше да забравя това.

Избра по-големия отвор и се почувства окуражен от дългия тунел пред себе си. Изглеждаше му някак си познат. Сега виждаше и още нещо, неопределимо червеникаво петно в очилата за нощно виждане, върху една каменна лавица в тъмна дупка. Подредени предмети. Още едно погребение?

Приближи. Беше още един индиански череп, няколко пера, наконечници на стрели и кости. Но те бяха подредени по много необичаен начин върху каменната лавица. Беше някак обезпокоително — в музеите не бе виждал подобно нещо. А и това не бяха индиански предмети: странни малки фигурки, направени от конци и върви; строшен молив; гниеща поставка за изучаване на азбуката; счупена глава на порцеланова кукла.

Иисусе Христе, тази подредба го ужасяваше. Отстъпи назад. Товане бе странно. Някой бе взел старите кости и ги бе пренаредил заедно с другите неща. По гърба му пробягаха тръпки.

От тъмнината зад рамото му се чу изсумтяване.

Раскович не помръдна. Нямаше повече звуци: спусналата се отново тишина бе пълна. Мина минута, после — две, а Раскович си оставаше като истукан, докато несигурността и ужасът продължаваха да се усилват.

И тогава дойде моментът, когато повече не можеше да се удържи да не се обърне. Бавно — много бавно — той се завъртя, докато не видя източника на шума.

Застина, парализиран отново, дори дъхът не напускаше устните му. Тостоеше пред него — гротескно, злокобно, отвратително. Гледката бе толкова ужасна, че всяка подробност се запечата в съзнанието му. Нима това бяха ушити от човек шорти и тиранти връз тези гигантски, изкривени крака: тиранти, украсени с танцуващи кончета? Нима тази риза, която висеше на парцали върху сплъстените му гърди бе наистина щампована с комети и космически кораби? И над тях… нима това лице бе наистина, наистинатолкова…

Ужасяващата фигура пристъпи крачка напред. Раскович бе вперил поглед в нея, неспособен да помръдне. Една месеста ръка се вдигна и го цапардоса силно. Той падна на пода на пещерата, а очилата му за нощно виждане отхвърчаха.

Ударът го извади от ужасното вцепенение и той най-сетне можеше да помръдне крайниците си. Запълзя назад, ослепен, а от гърлото му се изтръгна дълъг и пронизителен звук. Чу как чудовището идва към

него, издавайки всмукващи звуци. Успя да се изправи и отстъпи с няколко крачки, но при последната кракът му не намери опора. Изгуби равновесие и падна възнак, напрегна се, очаквайки да падне тежко върху твърдия каменен под на пещерата, ала нямаше нищо, съвсем нищо, освен силния порив на вятъра, докато профучаваше в тъмната бездна — надолу, надолу…

Шестдесет и пета глава

Ханк Ларсен се обърна към Коул и Браст. На червената светлина рейнджърите приличаха на очилати чудовища.

— Аз наистина не смятам, че това е посоката, в която изчезнаха.

Изречението му потъна в тишина.

— Е? — изгледа ги Ларсен.

Двамата изглеждаха почти като близнаци: здрави, жилести, късо подстригани по военному, със стиснати челюсти и със стоманеносиви очи. Или по-скоро — с очи, които някога са били стоманеносиви. Сега, дори и на бледата светлина на очилата за нощно виждане, те изглеждаха объркани и несигурни. Грешка беше, осъзна той, да излизат от голямата пещера с варовиковите колони, за да търсят Хейзън. Лаят на кучетата изведнъж бе секнал и те бяха поели по един от безбройните странични проходи — както им се стори по посока на отдалечаващи се стъпки. Ала проходът се раздвои веднъж, после втори път, преди да се превърне в кръстопът от тунели. По едно време му се стори, че Хейзън вика името му. Но после не се чуха повече никакви звуци. Щеше да бъде истинско изпитание само да намерят пътя си обратно към повърхността.

Чудеше се как изведнъж де факто се бе превърнал в лидер на този хубав малък пикник. Коул и Браст бяха от прехваления „екип за рисковани нападения“ и бяха тренирани за специални ситуации като тази. В управлението на щатската полиция разполагаха със свой физкултурен салон, фитнес зала, басейн, стрелбище, провеждаха специални тренировъчни семинари, имаха условия за излети през уикенда. Ларсен определено се надяваше, че нямаше да му се наложи да ги държи изкъсо.

— Ей, събудете се, вие, двамата. Чухте ли ме? Казах, че не смятам, че са тръгнали по този път.

— Не знам — отвърна Браст. — На мен ми се струва, че е този.

— Струва ти се — повтори саркастично Ларсен. — Ами на теб, Коул?

Коул само поклати глава.

— Добре, това решава нещата. Обръщаме се и се махаме от тук.

— Ами Хейзън? — попита Коул. — Уийкс?

— Шериф Хейзън и полицай Уийкс са обучени служители, които могат да се погрижат за себе си.

Двамата рейнджъри само го погледнаха.

— Имаме ли съгласие по този въпрос? — попита Ларсен с повишен тон. Проклети идиоти.

— Аз съм с теб — рече Браст с очевидно облекчение.

— Коул?

— Не ми харесва да изоставяме хора тук, долу — рече Коул.

Истински герой,помисли си Ларсен.

— Сержант Коул, безсмислено е да се мотаем повече тук. Ще се върнем за подкрепления. Те могат да се намират Бог знае къде в този лабиринт. Няма да се учудя, ако вече са на път да излязат.

Коул облиза устни и рече:

— Добре.

— Тогава да вървим.

Обикаляха в кръг по пътя си обратно към варовиковата гора в продължение на пет минути и стигнаха до непознато на вид кръстовище, когато Ларсен пръв чу шума. И другите трябва да го бяха чули, защото се обърнаха едновременно с него. Беше тих, но не можеше да се сбърка — шум от тичащи крака, които приближаваха с висока скорост. Но не бяха и човешки: ритъмът на тежките стъпки бе прекалено бърз.