Нищо друго освен истината
Шрифт:
Всеки от тях си имаше собствен сейф — на Кари бе в пода на дрешника й на горния етаж, а документите на Джим се съхраняваха в кабинета му, където тя никога не влизаше.
Отиде там. Зад бюрото повдигна крайчето на персийския килим и притисна двете дъсчици от паркета, като едновременно натискаше копчето под горното дясно чекмедже. Така освободи останалите шест дъсчици и ги извади.
В следващия миг вече седеше в просторното си кресло на бюрото. Държеше пистолета — дръжката и цевта — с две ръце. След минута врътна барабана, за да прещрака
Поднесе го към лицето си. Масло, бездимен барут и още нещо. Възможността за мигновена смърт. Можеше ли наистина да я надуши?
Със затворени очи тъкмо щеше да я долови чрез сетивата си — да помирише студения метал, могъществото му. Зави му се свят.
Приведе се от замайването. С пресилена бавност вдигна и извъртя оръжието, после притисна дулото точно в средата на челото си.
Ейб Глицки имаше нелека вечер.
От всички празници най-малко обичаше Вси светии. Но извън това цялото му същество на ченге усещаше, че тазвечерният празник се очертава като същинско бедствие. Ударът идваше от три страни: прекрасна, едва ли не и благоуханна нощ, събота и отгоре на това — пълнолуние.
Учените може и да спорят дали пълнолунието влияе на човешкото поведение, но няма полицай, който да се усъмни дори и за миг в това. Фактът бе неоспорим и щом е пълнолуние и е навечерието на Вси светии, отваряй си очите.
Глицки изслуша всички новини за отравянето на Пулгаския водоем и все пак изобщо не бе убеден, че това е просто номер навръх Вси светии. Такъв е този празник: шантави шегички с ножчета за бръснене, слабително и стрихнин, а сега — като вълнуващ намек за новото хилядолетие — бензиново отравяне на водоизточника.
И тъй, макар че никога няма да е истински подготвен за всичко, което нощта евентуално може да донесе, Глицки бе нащрек. Знаеше, че всички душевноболни до един ще плъзнат по улиците. Преди да зазори, ще го извикат поне за няколко смъртни случая.
Това го изнервяше.
Както и мисълта, че синът му Орел е навън сред шантавите. И че Рита замина през почивните дни. Както и хъркането на неговия настроен да осъжда (и то справедливо) баща на дивана в дневната. И синкопираното стакато на фишеците, които понякога изпукваха като същински изстрели и можеха да заблудят дори един врял и кипял лейтенант от отдел „Убийства“.
Още щом Орел излезе некостюмиран — поради което Глицки се запита защо изобщо излиза навън, но не биваше да се заяжда за щяло и нещяло, — той духна свещта в тиквения фенер на предния прозорец. Освен това изгаси всички лампи в предната част на къщата и отвинти крушката на стълбата към входната врата на тяхната къща близнак. Не искаше върволици хлапета с ужасяващи костюми да му звънят цяла вечер на вратата.
Сега седеше на кухненската маса пред голям пакет захаросани курабийки, чайник с хладък чай и кашона с документи, който Шарън Прат най-сетне бе предала в отдела. Докато четеше, настроението му не се подобряваше
Не обърна внимание на звъненето. Ще схванат намека — тука няма да получат никакви бонбони — и ще отминат.
Обаче не схванаха. Позвъни се повторно.
Щяха да събудят баща му с тяхното звънене, ако вече не са го събудили. Стана от масата толкова рязко, че столът се прекатури с трясък зад гърба му. Изруга на глас, нещо нетипично за него.
Между събарянето на стола и псувнята едно от позвъняванията все пак успя да разбуди баща му.
— Ейбрахам, всичко наред ли е?
— Просто отивам да отворя.
— Толкова шумно!
„Неми говори“, помисли си Ейб, крачейки към проклетата врата. Който и да е, ще изяде калая. Надяваше се едва ли не дошлият да извърти някой хубавичък номер — да счупи яйце във вратата, да остави запалена торба с кучешки изпражнения отпред, та Ейб да я загаси с крака, или който и да било от обичайните за този празник трикове — та напълно оправдано да ги подгони и да ги изправи пред съда.
Господи, ненавиждаше навечерието на Вси светии.
Светна лампите в антрето и рязко отвори вратата.
Навън стоеше Дизмъс Харди.
— Шега или почерпка* — каза. — Стори ми се, че осветлението на верандата ти е изгаснало.
[* Традиционен въпрос, с който на 31 октомври в навечерието на Вси светии маскирани деца обикалят от къща на къща и искат сладкиши. Ако стопанинът не им даде нещо, скрояват му номер. — Б.пр.]
— … и си помислих, че щом у дома няма никой, няма защо да се прибирам. А е всеизвестно, че ти си най-печалният, най-покъртителният ерген вдовец на света. И сигурно си си у дома, нали? Имам предвид, че няма къде другаде да бъдеш.
Харди тършуваше из бюфета на Глицки, току изваждаше това или онова за хапване, оглеждаше го критично и го връщаше на полицата или пък го слагаше на плота до мивката.
— Както и да е, смятам, че ние двамата можем да си поседим тук, да помъдруваме над убийството на Брий Бомонт, да си хапнем консерви и да пийнем повечко. Просто да си устроим една хубавичка ергенска вечер като едно време, само че без да излизаме. Как ти се струва, а?
Нат Глицки отново бе заспал на дивана в гостната и хъркането му се чуваше чак в кухнята. Ейб бе издърпал един стол и го бе възседнал с лице към облегалката.
— Вкъщи няма никакъв алкохол.
Харди го посочи с пръст и заскача около него.
— Видя ли? Точно това имах предвид. Печален, покъртителен и неградивен.
— Да бе, ама аз не пия, както може би си успял да забележиш през последните двайсет години.
Харди продължаваше да тършува. Забеляза няколко лотарийни билета, закрепени с магнити върху вратата на хладилника. Издърпа ги и ги вдигна.
— Съзнаваш, че лотарията е данък за хората, които не ги бива в математиката, нали? Спечели ли?