Няма нищо по-хубаво от лошото време
Шрифт:
— Да, но на мене ми се стори, че минаха векове. Не мисли, че те подценявам, Морис, обаче все пак ти нямаш голям опит в тия работи. Достатъчно ми бе да си представя как се озърташ по ъглите, за да ме облее студена пот.
— Може да нямам опит, но не съм се озъртал накъде, което не ми попречи да констатирам, че не съм под наблюдение.
— Чудесно. Ти ми направи голяма услуга.
— О, една услуга, която не ми струва нищо — отвръщам скромно.
И не съм твърде далеч от истината.
Последната част на мисията ми тук минава твърде леко и заслугата за това е на Райман, без той дори да го подозира.
И ето я отново картината, която толкова пъти съм виждал, само че сега не въображаема, а напълно реална: генералът, полковникът и моят шеф сред осветения от тежкия полилей кабинет, обърнали лица към мене и преценяващи внимателно всяка моя стъпка и всеки сантиметър на всяка стъпка. Всъщност те са вече в течение на по-главното и се интересуват само от някои дребни детайли, някои такива детайли, които ме карат от време на време да вадя кърпата и да бърша челото си.
Полковникът, то се знае, не може да се въздържи от известни критични бележки, макар и тъкмо по подробностите. Една от тия миниатюрни подробности е моята снажна секретарка. Не в сегашната си роля, а в началната. Полковникът нарича назначаването й «скок в тъмното».
— А това не беше ли скок в тъмното — да вървя по софийските улици с риск всеки момент някой познат да ми каже «здрасти»? — връщам си го аз, понеже знам, че цялата операция е минала през ръцете на полковника.
— Излишно си се тровил — забелязва онзи спокойно. — Всичко беше тъй подредено, че никой не би имал време да ти каже «здрасти».
«Можеше да ми го съобщиш по-рано» — помислям аз, но не произнасям фразата, защото в тоя момент прозвучава гласът на генерала:
— Нека не се отклоняваме…
Бележката е отправена към полковника, макар че отклонението е предизвикано от мене и аз съумявам да оценя любезността. Също както и следващите думи:
— Смятам, че дотук Боев се е справил не зле.
Което, преведено на училищен език, гласи: «Много добър — пет.»
— А сега да минем нататък. Имаш думата, Боев.
Имам я, само че не знам какво да я правя. Защото точният, грижливо обмислен план за действие, който навярно се очаква от мене, не съществува. Аз съм на позицията на пълната неподвижност, в положението на човек, изправен пред херметически затворената каса, за която само се знае, че съдържа интересни неща, но която не е в състояние нито да се отвори, нито дори да се опипа. Не ми остава прочее нищо повече, освен да набележа перспективата с всичките й трудности и да изложа хипотезите за възможни действия, ако, ако, ако…
За моя изненада скептичните ми констатации и прогнози предизвикват вместо разочарование видимо одобрение. Дори шефът ми, който при други случаи не пропуска да спомене нещо за вредата от фантазьорството, тоя път се въздържа от употреба на ненавистната дума:
— Точно така: търпение, изчакване, крайна предпазливост.
— Заживей просто с мисълта, че наистина си сменил професията — подсмива се полковникът.
След което минаваме към подробния разбор на обстановката и към всичките
Пристигаме в Амстердам тъкмо на обяд и това ми дава възможност да изненадам Едит, като нахълтвам право в ресторанта, дето обикновено се храним. Заварвам я на обичайното й място, до една от масите край витрината, и в най-подходящия момент, точно когато избира менюто.
— Здравей и поръчвай за двама, ако обичаш — казвам, като сядам срещу нея.
На лицето й се появява бледа усмивка, а туй не е малко, ако се има предвид, че то рядко изразява нещо повече от затвореност или сдържана досада.
— Тъкмо си мислех за тебе — признава Едит, като отпраща келнерката. — Всъщност през цялото време мислех за тебе.
— Аз също мислех за тебе. И главно за туй, да не извършиш някоя глупост.
— Какво по-точно имаш предвид? — пита невинно секретарката ми, макар да разбира много добре какво имам предвид. — Тук напоследък около мене се увъртат доста мъже.
— Не се меся в частния ти живот. Стига тия доста мъже да не са от «Зодиак».
— А откъде другаде?
— Я виж И кои са най-видните представители на това множество?
— О, множество е силно казано. Но тук фигурират първият човек на библията Адам Уорнър и първият човек на «Зодиак» — мистър Еванс.
— Като начало, не е зле. Обаче…
Келнерката донася запотените чаши бира и чиниите супа, която, както смътно съм подозирал, се оказва ненавистната ми доматена супа, макар и сервирана под друго име.
— Какво «обаче»? — подсеща се Едит, когато момичето се отдалечава.
— Исках да кажа, че ако една кариера отведнаж почне на най-високо ниво, тя обикновено бързо приключва поради липса на по-нататъшни възможности.
Едит с удоволствие яде супата си. Аз само опитвам за проба и оставям. Чудя се просто на тия англо-немски раси какво му харесват на това разредено и вряло доматено пюре.
— Не ревнуваш ли малко? — любопитствува Едит.
— Може би, но само малко. Ако искаш да ревнувам повече, трябва да влезеш в подробностите.
— Засега съм бедна откъм подробности. Мистър Еванс на два пъти ме среща в коридора и ме оглежда доста доброжелателно и даже втория път ме спря и запита откога съм тук и къде точно, и отвръщаше на отговорите ми с «много добре», «много добре», като продължаваше да ме оглежда от всички страни, тъй че не разбрах това «много добре» за коя точно част от физиката ми се отнася.
— Туй ли е всичко?
— Малко ли е?
— А съпругът на Ева?
— Адам Уорнър? Той отиде по-далеч — покани ме на вечеря.
— И ти, разбира се, прие
— А как другояче? Ти сам твърдеше, че когато отказваш хубавите неща, това вдъхва подозрение.
— Не съм правил обобщения. Имах предвид конкретния случай с квартирата.
Келнерката се задава, тоя път с две телешки филета, обилно гарнирани с пържени картофи. Банално блюдо, но потвърдено като вкусно и питателно в многовековната човешка практика. Храним се известно време мълчаливо, по-точно до момента, когато филетата са изконсумирани и момичето наминава, за да разбере какъв ще бъде десертът.