Няма нищо по-хубаво от лошото време
Шрифт:
Когато се прибирам привечер и се качвам в стаята на Едит, аз съм в малко повишено настроение и съвсем не мога да разбера как има хора, наклонни да се излягат по леглото в един предпразничен час.
— Можеше да почукаш — забелязва секретарката ми, която лежи само по комбинезон с вечната книга в ръка, докато грамофонът в ъгъла оглася помещението с някакви тромпетни истерии.
— Още долу от входа си казвах, че на всяка цена трябва да почукам, но в последния миг забравих — оправдавам се аз, като хвърлям бегъл поглед върху щедрите седефени форми.
— Нищо чудно, ако се има предвид състоянието ти — промърморва секретарката ми и става да се облича.
Защото би било наивно да се мисли, че съжителството с тая изключителна жена е нещо като един меден месец, умножен по дванайсет. По-точно казано, тя прилича напълно на
Отварям вратата към терасата и излизам да се уединя за миг в тоя райски оазис от вечно зелени храсти, по които се сцеждат капките на току-що превалелия дъжд. Най-после едно открито предложение подир повече от година пържене на бавен огън. Значи, Райман действува сам, тоест по друга линия, вън от «Зодиак», и използуването на хора от «Зодиак» е било съвсем случайно — не защото са от тази фирма, а защото са приятели на Райман.
Просто и ясно, но не мога да го повярвам. Интересът на Бауер към «Зодиак» до степен да организира проникването ми тук, крайната предпазливост и мнителност на Уорнър, следенето ни в началните месеци, проверката с пътуването в България, всичко туй не може да се изхвърли лекомислено вън от скоби само защото усложнява картината.
Остава другото: Райман действува по инструкции на «Зодиак» и по-точно по инструкции на самия Уорнър, но инструкциите са именно в смисъл Райман да действува от свое име и дори уж против волята на администрацията. Преди една година бях изтълкувал тоя мизансцен като признак на неукрепнало доверие. Днес доверието явно е поукрепнало, обаче мизансценът запазва значението си като предпазна мярка и вероятно като постоянен стил на работа. В случай че аз или някой като мене се провали, «Зодиак» ще остане незамесен, а вниманието ще се насочи единствено към Райман и към неговия тайнствен въображаем ръководител.
— Затвори, моля те Хладно е… — чувам отвътре гласа на Едит.
«Хладно ли? — мисля си, като затварям вратата. — Пипни ми челото и ще видиш колко е хладно.»
Жегата идва не толкова от мартинито, колкото от всички тия въпроси, които, вместо да вървят по ред на номерата, играят на прескочи кобила в главата ми и се трупат в грамада един връз друг.
Проявата на доверие от страна на Райман е очевидна. Би трябвало да се радвам: включват ме в системата. И какво, като ме включват? Мястото ми в системата ще бъде мястото на зъбчато колелце, което не знае нищо повече от двете съседни колелца, с които е вкопчано: от една страна — луничавият, от друга — туземният предател, с когото ще установявам еднократна връзка. Пет хиляди за удар. Но един изолиран удар и дори шест такива удара, събрани накуп, няма да ми донесат нищо повече от туй, което вече знам.
Методът на работа — поне с извънщатните сътрудници — е вече ясен: по едно пътуване във всяка демокрация, след което си амортизиран завинаги или за години наред, също като Моранди. Това наистина намалява риска от провал на извънщатните, докато самите щатни остават извън всякакъв риск. Само че сред тия щатни аз знам един-единствен човек и не виждам никакви шансове за разширяване на тоя род познанства.
Погледът ми разсеяно се насочва — за кой ли път вече в продължение на година — към далечната фасада на «Зодиак», очертана неясно в здрача, там, между двата съседни покрива. Трите етажа на долепените една до друга сгради са безинтересни; долу — гишетата на канцелариите за дребни посетители, по-горе — службите на отделните департаменти, най-горе — етажът на шефовете, включително и шефа на «Хронос». Но онзи единствен четвърти етаж с едничката си стая над Еванс заслужава внимание. Той едва се разпознава в здрачевината, тоя четвърти етаж с двата прозореца, обаче аз го виждам ясно или ми се струва, че го виждам, понеже просто ми е омръзнало да го гледам. И също както друг път, през главата ми почват да минават налудничави идеи: да вляза в кабинета, да хвърля нещо упойващо в лицето на Еванс и да се изкатеря по стълбата нагоре. Глупости. Чисти глупости. Или да се запрекачвам от покрив на покрив, додето стигна ъгловата сграда. Покривите са стръмни, но алпинистите изкачват и по-големи стръмнини. Глупости. Чисти глупости. С едно въже и една кука мога да се вдигна на покрива над четвъртия етаж. Там има таванско прозорче — също залостено. Нищо, ще го отлостя. А после? После влизам в тавана. Щом
— Смятам, че можем да тръгваме — казва Едит, като подава глава от вратата. — Ако достатъчно си се проветрил.
— Мислех, че е достатъчно, обаче сега, като те виждам, отново ми се завива свят.
— Ти просто оглупяваш от пиенето — забелязва сухо тя. — А си въобразяваш, че ставаш страшно духовит.
— От пиенето и от любовта — поправям я. — Ти си тъй предизвикателна в тоя тоалет, че просто изкушаваш човек да го попипа.
Едит наистина е облечена в хубава пастеленорозова рокля от брюкселска дантела, но без особени превземки. Едно друго качество на тая жена: мярката. За жалост мярката в тесния модел на роклята е попрехвърлена, така че прелестите над и под тънкия кръст изпъкват повече от необходимото.
Едит облича шлифера си, без да дава ухо на приказките ми, взима неизбежния за тоя град чадър и ние се отправяме към Питър Грот.
Моят приятел Питър Грот е художник и по една случайност живее на същия кей, дето е разположен «Зодиак». Ателието му се помещава в таванския етаж на последното здание от редицата, именно това, в чийто партер е любимото ни кафене. Затуй, когато мислено ограбвам тайната архива на «Зодиак», аз винаги почвам с представата, че удрям един юмрук в зъбите на Питър, за да го зашеметя, после с помощта на някаква стълба излизам на покрива и след това вече поемам пътя на риска.
Питър е всъщност с такова телосложение, че ако му удариш един в зъбите, едва ли подир туй ще може да стане, за да продължи житейския си път. Хилав и слаб като подвижна закачалка за дрехи, той добива известна устойчивост — противно на всички природни закони — само когато добре си е напоил утробата. Тогава халтавите му движения се вдървяват, гръбначният му стълб се вкочанясва като истински стълб и фразите му зазвучават войнствено, макар и малко неясно, като че долитащи през дълбока вода.
В момента на пристигането ни художникът е още в своето преддървено състояние в смисъл, че само долните му крайници са вцепенени, което го прави да напомня решително крачещ пергел. Той ни отваря самолично, надава едно радушно провикване, помага на Едит да свали шлифера си и ни въвежда в ателието. Обширното помещение е вече порядъчно задимено, така че в първия момент всичко ми се представя като неясна смесица от пушек, мъжки лица, женски бюстове и абстрактни картини. Освен нас тук присъствуват официалната приятелка на Питър — Мери — и две девойки художнички, които смътно съм запомнил от заключителните часове на някакъв разкошен гуляй. Тоалетите на жените са такива, че роклята на Едит изведнаж ми се вижда скромна до целомъдрие. Съпругите и на двамата художници носят поли, които не покриват даже маншетите на чорапите им, а Мери, чиито гигантски форми не й позволяват подобна фриволност, е с такова деколте, че бюстът й само по чудо все още не е изхвръкнал съвсем от корсажа. Тая Рубенсова Венера, пътем казано, е два пъти по-висока от Питър и три пъти по-широка от него, така че той спокойно би могъл да спи между гърдите й, стига да плюе на риска от задушаване.
— Какво да ви предложа за закуска? — пита домакинът, като шари с костеливите си ръце сред множеството бутилки по масата, внушително надхвърлящи като бройка блюдата с риба и сандвичи.
Подир късо колебание той докопва шишето мартини, понеже е в течение на вкусовете ми, и ни поднася две добре напълнени чаши. След тоя церемониален жест секналият за миг разговор ненадейно избухва като взрив, тъй че Едит едва не изпуска чашата си.
— Твоят Матьо е мошеник — вика единият художник.
— Но духовит Докато твоят Поляков е на всичко отгоре и скучен — отвръща вторият.
— О, Поляков е божествен — чува се възхитен женски писък.
— Поп-артът сложи кръст на всички ви — прозвучава друг писък.
— Поп-артът е една безсрамна клозетна чиния — избоботва решително домакинът, полюшващ се на своя пергел.
И така нататък. С две думи, приказват си хората.
Понеже разговорът в общи линии ми е познат, а споменаваните имена не ми говорят нищо, аз се обтягам в едно кресло, като примъквам до себе си шишето мартини и чиния сандвичи, и се отдавам на лениво съзерцание. Едит, чиято умерена натура не й позволява да надава крясъци, също сяда до мене и запалва цигара в очакване беседващите да се изтощят.