Няма нищо по-хубаво от лошото време
Шрифт:
— Та ставаше дума за подробностите — напомням.
— О, това беше просто нещо като втори разпит, само че гарниран със стриди, бяло вино и пуйка с портокали. Тоя човек наистина няма никакъв вкус. Консумира пуйката с бяло вино, също както стридите.
— Не може ли да оставиш кулинарните отстъпления за после?
— Нали ти казах: втори разпит. Макар и под формата на приятелска беседа. Почна с мене, за да свърши с тебе. Централната тема: отношенията между мене и тебе.
— За тия хора няма нищо свято — избъбрям.
— Особено го интересуваше
— Надявам се, че не си се отплеснала в свои вариации.
— Какви вариации? Изложих му всичко, както се бяхме разбрали с тебе: прочела съм обявлението и съм се явила. «А защо, вика, се спря тъкмо на вас?» «Откъде да знам — казвам. — Предполагам, че защото останалите бяха по-грозни.» Тук той може би за пръв път ми огледа по-внимателно фасадата. «Да — вика, — отговорът, мисля, е убедителен.»
— Друго?
— Другото все в тоя дух. Макар пет пъти да повтори «не искам да надничам в интимности» и «надявам се, че не съм прекалено нахален». А, пита ме дали съм била с тебе в Индия. Всъщност той с този въпрос и започна. Казах му, че си бил в Индия, преди още да се запознаем, за което твърде съжалявам, понеже ми е омръзнало да слушам приказките за Индия. Всъщност, Морис, бил ли си наистина в Индия?
— Общуването с Уорнър ти се отразява пагубно — забелязвам. — Вродената ти мнителност почва да взима маниакални размери.
Келнерката донася кафето. Поднасям на Едит цигара, подир което обслужвам себе си.
— А защо мислиш, Уорнър е издебнал заминаването ти, за да ме разпитва?
— Не е издебнал заминаването ми. Считал е просто, че с мене е свършено, и е искал да види ти пък от коя боя си.
— Че с тебе е свършено?
— Е, да. Имам чувството, че това пътуване бе уредено само за проверка. Смятали са ме, изглежда, за български шпионин или нещо подобно.
Тя ненадейно се засмива с тоя смях, който внезапно преобразява лицето й и превръща това затворено лице в светло и весело лице на момиче.
— Ти — български шпионин?
Жената отново се залива в смях.
— Не виждам нищо чак толкова смешно — избъбрям докачено. — Ти, изглежда, ме смяташ за пълен глупак.
— Съвсем не — възразява Едит, като се опитва да спре смеха си. — Но чак български шпионин, ха-ха-ха…
Изтърпявам, леко навъсен, да мине пристъпът.
— Всъщност как е там? — запитва секретарката ми, когато най-после се успокоява. — Чак толкова ли е ужасно?
— Защо да е ужасно? Освен ако паднеш от някой пети етаж. Но това и тук е свързано с неприятности.
Разменяме още някоя и друга празна приказка и си тръгваме тъкмо навреме, за да използуваме паузата между две превалявания. Изпращам от учтивост Едит чак до покоите й на горния етаж и пак от учтивост влизам вътре. Тапетите, мебелите, килимът на спалнята са в бледозелени тонове и тия нежни тонове заедно с терасата, покрита в декоративни храсти и цветя, придават на обстановката една особена градинска ведрост, която ме кара да се позаседя.
Секретарката ми се приближава
— Няма ли да влезеш да си починеш? — подхвърля жената, като разбира, че плочата не е в състояние да ме прогони.
— О, за всичко има време — отвръщам лекомислено, като се изтягам в едно от резедавите кресла.
— Тогава ще ми разрешиш да ида да се изкъпя.
— Чувствувай се като у дома си — казвам.
Додето слушам разсеяно саксофонния вой и пляскането на водата оттатък, през главата ми минават смътни представи не само за водните струи, но и за подложеното на струите тяло, додето погледът ми шари по околната обстановка. Вниманието ми ненадейно бива привлечено от някакъв блестящ предмет, подаващ се между киносписанията, пръснати върху масичката в ъгъла. Това е един съвсем безобиден бинокъл. Обаче понятието бинокъл естествено се свързва с понятието наблюдение.
Ставам лениво, като проклинам тоя човешки порок любопитството, и измъквам бинокъла. Той е облицован в седеф и е от неголям калибър, един бинокъл от рода на тия, които жените мъкнат със себе си по спектаклите. За да го изпитам по-добре, излизам на терасата. В далечината, точно насреща, между острите покриви на две съседни сгради се вижда част от фасадата на «Зодиак». Миниатюрното седефено пособие за моя изненада се оказва тъй силно, че различавам ясно прозорците на кабинета на председателя.
Едит надниква през вратата на терасата, цъфтяща и свежа в снежнобялата хавлия:
— Приятно е, нали? С всички тия цветя…
— И с всички твои глупости. За какво ти е потрябвало това нещо?
Жената оглежда бинокъла и лицето й добива тайнствен израз. Тя прави мимика в смисъл «мълчи», като произнася небрежно:
— За театъра, разбира се. Намерих го оказион. Аз, знаеш, съм малко късогледа и понеже оня ден ходих на театър…
Ясно е, че темата ще трябва да я продължим друг път. Но това не значи да седим и да се гледаме със скръстени ръце. Приближавам до жената и обгръщам раменете й през меката материя на хавлията.
— Скъпа Едит, ти излизаш от банята, както Венера от вълните…
— Не говори глупости.
— …Хронос и Венера — продължавам аз. — Богът на времето и богинята на любовта…
— Хронос не е бог, а титан. Не затъвай в митологията.
Едва чувам последните думи, защото чистото свежо лице почти докосва моето и ми пречи да се съсредоточа. Едит не се противи, но в държането й не се чете нищо повече от търпеливо безучастие. Нашата дружба е само игра, при това не особено интересната другия партньор. А на игрите това им е лошото, че макар всичко да изглежда като истинско, всъщност е само на ужким.