Няма нищо по-хубаво от лошото време
Шрифт:
— Щом са били образцови, значи, не са останали без работа.
— Не, разбира се. Всъщност на Ван Вели не му остана време да търси работа, защото два дни по-късно се удави.
— Самоубийство?
— Така казват, но може и да е нещастен случай. А Ева още на другата седмица я взеха в «Прайскаф». Само че да си в Арнем не е същото, както да си в Амстердам.
— Вярно. Обаче важното е не само къде живееш, а и колко получаваш. Защото и в Париж да си, ако живееш като някой Ван Алтен…
— На Ван Алтен
Ние побъбряме още малко за незначителни неща и ставаме.
— Моля ви, не ме изпращайте — казва момичето на излизане. — Може някой да ни види и ще почнат клюките. Изобщо, много ви моля, не ме спирайте друг път.
— Добре, няма, бъдете спокойна. Не искам да ви създавам неприятности.
Тя благодари още веднаж за плочата и аз от своя страна благодаря за информацията, макар и мислено, подир което всеки тръгва по пътя си.
Заварвам Едит в леглото си, но тя твърди, че се усеща малко по-добре, а плочата на Джанго съвсем я ободрява.
— Не допусках, че ще се сетиш — забелязва секретарката ми, като поставя плочата на грамофона.
— Подсети ме твоята Дора — признавам. — Срещнах я случайно към магазина и това ми даде идеята да подаря един Джанго на нея от твое име и един на тебе от мое.
Едит ме поглежда с подозрителния си поглед, обаче нищо не казва, защото в тоя момент се разнасят звуците на легендарната китара. Фантастично.
Осма глава
Следната заран Едит пак има температура и не може да дойде на работа. Това е неприятно, обаче опростява задачата ми. Два часа преди края на работния ден използувам правото си на шеф за излизане по всяко време, отивам на гарата и вземам влака за Арнем.
Когато слизам на малката модерна гара, работният ден още не е минал. Арнем е бил разрушен през войната от хитлеристите, затова всичко тук е ново и модерно, ако не се броят няколко реставрирани старини. Запитвам за адреса на «Прайскаф» и скоро се озовавам сред цял комплекс от просторни светли магазини. Това е то «Прайскаф», обаче не е ясно къде точно сред тая необятност може да се крие Ева Ледерер. Понеже по моему мястото на една образцова секретарка е в главната дирекция, решавам да почна оттам.
— Почакайте я долу — отговаря на въпроса ми портиерът. — Чиновниците вече тъкмо излизат.
— С удоволствие, но не знам как изглежда. Ида по поръчка на нейни близки.
Две минути по-късно портиерът ми показва млада жена с деликатна фигура и фино анемично лице, слизаща забързано по стълбите.
— Госпожица Ледерер?
Тя спира за миг и кима с въпросително вдигнати вежди.
— Бих искал да ми отделите няколко минути
— Но аз дори не ви познавам.
— Казвам се Хофман. Разговорът е от взаимен интерес и наистина няма да ни отнеме повече от няколко минути.
— Ако е така…
Тръгваме редом. До първото кафене.
— Бихте ли имали нещо против да седнем тук?
— Просто не знам — казва жената стеснено. — Аз наистина бързам.
— Аз също. Докато изпием по едно кафе, разговорът ще бъде приключен.
Тя отстъпва от деликатност. Добре, че на тоя свят има и деликатни хора.
— Идвам по повод на вашия бивш шеф Еванс — заявявам без встъпления, след като давам поръчката.
— Не ми говорете за тоя човек — казва Ева и едва не става от стола си. — Той ми обърка живота.
— И моя също — казвам. — Тъкмо затова искам да поговорим.
Жената наново се отпуска в плетеното кресло.
— Какво ви е направил на вас?
— Отне ми приятелката. Покани ме във вилата си уж да се черпим, а ми отне приятелката. Без да говорим за процентите, които отмъкна от сделката ни.
За човек като Ева Ледерер, която добре познава Еванс, тия думи би трябвало да звучат убедително.
— О, това е напълно в неговия стил — свива тя рамене. — Не виждам само с какво бих могла да ви помогна.
Почаквам келнера да остави кафетата и подноса със сладкишите.
— Вижте: сигурен съм, че това, което Еванс направи с мен, той го е правил и с други хора.
— Ако имате предвид женските му истории, не сте далеч от истината. Макар че действията му са винаги дискретни.
— Имам предвид процентите.
— Тук също не се лъжете. Но той се интересува само от големите сделки за милиони долари.
— По ваше време сигурно е имало доста такива сделки?
— Естествено. Бях три години при него. А за три години…
— И вие сигурно си спомняте някои от тия сделки.
— Как няма да ги помня, когато аз пишех действителните договори, а канцеларията — фиктивните. Помня договорите и с «Филипс», и със «Сименс», и с «АЕГ»…
Тя изрежда още няколко имена.
— И как действуваше Еванс?
— Точно както е действувал с вас.
Отговорът не е твърде задоволителен, обаче не мога да й го кажа.
— С мене уговори покупки за петстотин хиляди и аз подписах официално, че съм получил петстотин хиляди, но всъщност взех само четиристотин и деветдесет — казвам наслуки.
Тя кима:
— Тъкмо така.
— А отделно, за мое оправдание пред хазната, подписахме договор за реалната сума.
— Това е. Само че вие сте изключение.
— В какъв смисъл?
— Първо, защото Еванс никога не взима по-малко от пет процента, и, второ, защото рядко се занимава с такива дребни сделки. Дреболиите по правило отиват за Ван Вермескеркен.