Няма нищо по-хубаво от лошото време
Шрифт:
— Колко още ще вървим? — пита Едит. — Тия обувки просто ми изтезават краката.
— Не съм те карал да се качваш на десетсантиметрови токове. И без това не си дребна.
— Исках да бъда на твоето ниво.
— Ти и инак си на моето ниво. Или може би си искала да бъдеш на нивото на Еванс?
— Престани… Ох, не мога повече.
— Трябва да излезем на шосето. Там ще спрем някоя кола.
— На шосето… А къде е това шосе? На идване мислех, че е съвсем близо до вилата…
— Близо е — утешавам я. — Още някой и друг километър.
Стигаме края на
— Само това липсваше… — изохква Едит.
— Именно. На такива като нас само това липсва, за да бъде удоволствието пълно:
Нека вятърът плиска в лицето ни дъжд. Няма нищо по-хубаво от лошото време.— Не очаквах подобна памет от тебе — засмива се Едит въпреки болките в краката. — Особено за такива неща, които наричаш глупости.
Дъждът закапва плахо, сякаш просто да опита как ще върви, после изведнаж се засилва и почва да бие гърбовете ни в гъсти полегати черти. Равнината наоколо се простира глуха и черна. Облаците мъждеят неясно в някакво смътно виолетово сияние. Далеч напред понякога се мярва дребна летяща светлина и бързо изчезва. Там е шосето.
— Ще ги събуя тия обувки — простенва Едит. — Без тях ще ми е по-леко.
— Не говори дивотии. Не можеш да вървиш боса в тоя дъжд. Инак ще ме накараш да те нося на гръб.
Тя отново се засмива:
— Да ме носиш на гръб? Горкият. Колко метра смяташ да ме носиш?
— Колкото има до шосето.
— Ние говорим за това шосе, като че ли е някаква обетована земя — промърморва секретарката ми. — И съвсем забравяме, че там не ни чака кола. Просто не виждам как ще се приберем.
— Най-първо се стига близката цел, а после се гони далечната.
— Ти си целият изтъкан от тесен практицизъм. Чудя се даже как си запомнил оная песен.
— Също от практицизъм: за да не купувам плочата.
Репликата за плочата ми напомня нещо и аз съм на път да потъна в мислите си, когато Едит произнася:
— Това беше една хубава вечер. Ако не си я забравил.
Не съм я забравил. Защото всичко почна от оная проклета целувка на моста и от оная същата нощ, когато за пръв път почувствувах Едит като нещо повече от една женска физика в ръцете си. После дойде историята с елхата. Бях купил за Коледа тая елха само защото коледният подарък трябва да се постави под елха, а когато Едит вечерта се прибра, елхата меко блещукаше с разноцветните си лампички в ъгъла и жената не каза нищо и само застана пред дръвчето, додето я забелязах, че преглъща сълзите си. Не вярвах, че Едит може да плаче, и тя, разбира се, плачеше не за елхата, а за разни стари неща, и даже не плачеше, а се мъчеше да не се разплаче, но това е в края на краищата все едно и аз я прегърнах, за да я утеша малко, а тя се вкопчи в мене и само шепнеше: «О, Морис, защо ме разплакваш, това е
— Хубава вечер беше — кимам. — Особено ако се има предвид, че бяхме съвсем близо до къщи.
— Престани — казва тя. — Обувките са ми достатъчни като мъчение.
Най-после сме на шосето. Каква полза. Редките коли минават една подир друга край нас, като отхвърлят с гумите си бризги вода. Никой не обръща внимание на вдигнатата ми ръка, ако изобщо я забелязва. Дъждът продължава да се лее без признаци на умора. Полегатите струи шибат главите ни и плющят с мек равен шум по асфалта.
— Излишно е да висим. По-добре да вървим до Мюйден.
Едит ме поглежда съкрушено, обаче не възразява, и ние тръгваме по пясъчната ивица край шосето. Тя крачи мълчаливо, като се мъчи да прояви героизъм, но мудността на стъпките и лекото олюляване издават, че едва се държи на краката си.
— Облегни се на мен — предлагам.
— Не вярвам тая интимност да помогне — промърморва жената и се обляга на ръката ми.
На стотина метра от нас тъмнее силуетът на двуетажна постройка. Един от прозорците в партера хвърля широк светъл лъч. Стигаме до оградата от жив плет и аз отправям любопитен поглед към двора.
— Почакай минутка тук.
Открехвам тихо ниската дървена врата и се запътвам към навеса до къщата. Малко по-късно отново излизам на шосето, тоя път придружен от един доста възрастен велосипед. Благословена страна, в която на всяка глава от населението се пада по едно колело.
— Морис Не допусках, че ще слезеш до нивото на вулгарен крадец.
— За теб съм готов и на убийство. И защо «вулгарен»? Пуснах две банкноти в пощенската кутия.
— Дали ще издържи? Изглежда съвсем старо.
Но колелото се оказва издръжливо. Тъкмо защото е старо. Известно е, че модерното производство става от ден на ден все по-калпаво.
Прочее ние летим по края на шосето със светкавична скорост от двайсет километра в час, шибани от дъжда и подтиквани от вятъра, и след пешеходното влачене по пътя това безгрижно летене е твърде приятно и Едит, както е седнала на рамката и се е облегнала на гърдите ми, е направо в прегръдките ми и аз вдъхвам лекото ухание на косата й с чувството, че летя не към оня градски дом, който не е мой дом, а към нещо много по-хубаво, там, отвъд тъмния тунел на нощта.
Едит може би усеща същото или нещо подобно, защото притиска лицето си до моето, но тая жена има доброто качество да не говори, когато трябва да мълчи, и ние летим все тъй тихо с лекото свистене на гумите и плисъка на дъжда, додето навлизаме към полунощ в опустелите улици на Амстердам и спираме пред къщи.
Отвеждам Едит галантно до стаята на горния етаж и за да бъда кавалер докрай, се отбивам за минутка вътре. Има обаче такива минутки, които траят маса време.