Обикновен гений

Болдаччи Дэвид

Шон погледна към изписаното на борда име: „Голямата ябълка“.

— За колко време се прекосява това разстояние? — попита той и махна към отсрещния бряг. — Разбира се, от обикновен смъртен, а не от човек като теб.

Тя се замисли.

— Най-малко четирийсет и пет минути, без да отчитаме силата на течението. От сушата винаги изглежда по-близо, но когато тръгнеш да пресичаш водата, става изненадващо далеч.

— Значи около два часа отиване и връщане, ако приемем, че по обратния път човек

ще гребе по-бавно.

— Да.

Той я поведе към горичката, от която се виждаше Кемп Пиъри. Мишел бръкна в раницата си и извади бинокъл.

Оградата около базата на ЦРУ блестеше на слънцето.

— По теб е стрелял майстор — заяви тя, механично изчислила траекторията и разстоянието.

— Радвам се, че не показа цялотоси майсторство, защото сега нямаше да сме тук.

— Пистата? — попита тя и посочи просеката в далечината.

— Да.

Очите й се насочиха към големите кранове отвъд широкия завой на реката.

— Флотът?

Шон мълчаливо кимна.

— А къде са открили тялото?

— Горе-долу ето там — отвърна Шон и посочи едно място на около петстотин метра от пистата.

— Ако Мънк не се е прехвърлил през оградата с мисълта за самоубийство, значи го е направил, за да се срещне с някого или за да шпионира — замислено промълви тя. — И тогава са го спипали.

— Вярно е. Но ако е шпионирал, ЦРУ е било в правото си да го ликвидира. Следователно възниква въпросът защо им е било нужно да представят цялата работа като самоубийство.

— Може би наистина е било самоубийство — поклати глава Мишел.

— Ами Райвест? Той със сигурност беше убит.

— Без връзка със смъртта на Мънк — простичко добави тя.

Шон помълча и кимна.

— Може би.

На връщане той рязко смени темата.

— Виж какво, трябваше да те предупредя за пристигането на Хорейшо. Съжалявам, че не го направих. Щеше ми се всичко да мине гладко.

— Забрави — небрежно отвърна тя, но нещо в гласа й показваше, че самата тя никога няма да го забрави.

46

Качиха се в джипа на Мишел и Шон побърза да свали стъклото от своята страна.

— Едно време почистваше колата заради мен, просто за да мога да дишам по естествен начин — каза той.

— Беше отдавна, когато все още те харесвах — отвърна тя и включи на скорост. — А сега накъде?

Тръгнаха по протежението на реката. На всеки един-два километра се натъкваха на изоставени плантации и порутени сгради, от които стърчаха единствено комините.

— Третото прасенце е било право: къщичката ще е здрава само ако я изградиш от тухли — коментира Мишел.

Най-сетне спряха пред едно от изоставените имения. Шон слезе и тръгна по покритата с чакъл алея, Мишел го последва. Върху килнатата на

една страна каменна колона на входа все още можеше да се прочете полуизтрит бронзов надпис „Фарлигейт“.

— В Бабидж Таун попаднах на историята на това място и си направих труда да я прочета — обясни Шон. — Фарлигейт е бил собственост на сина на някакъв велик изобретател.

— И какво е станало с него?

— Пропилял наследството си като много безгрижни богаташи. Тук такива имения има в изобилие — Брандънфийлд, Тъкъргейт и бог знае още колко други.

— Част от които може би са били превърнати в секретни лаборатории, където умират хора — добави Мишел.

Над някогашната просторна морава пред имението полъхна хладен ветрец.

— Бас държа, че тук е било много красиво — промълви Мишел, обви рамене с ръце и се загледа в къщата. За разлика от повечето сгради наоколо тази все още се държеше. Двойната дървена врата беше напълно изгнила, повечето прозорци бяха избити, а полегатият покрив беше хлътнал и изпълнен с дупки. — Хубаво място за отглеждане на деца — добави някак тъжно тя.

Шон изненадано я погледна.

— Никога не си притежавала дом — подхвърли той. — Не допусках, че се интересуваш от такива неща.

— Никога не съм била омъжена — рязко отвърна тя, — което не означава, че нямам право да погледна, нали?

Откъм вътрешността на къщата се разнесе шум.

— Май бяха гласове — прошепна с променен тон Мишел, извади пистолета си и тръгна към вратата, следвана от Шон.

Влязоха и спряха до вратата. Мишел извади от раницата си малко фенерче и натисна бутона.

Намираха се в началото на дълъг коридор с прогнило дюшеме и олющена мазилка на стените. Шон се закашля от тежката миризма на мухъл. Шумът отново се появи. Приличаше на висок и напрегнат шепот. После вдясно от тях се разнесе остър писък, който ги накара да подскочат. Мишел светкавично се завъртя и насочи натам пистолета и фенерчето. Нищо. Гола стена. Но шепотът продължаваше, примесен с някакво странно жужене.

— Гнездо на стършели? — погледна го въпросително тя.

Шон сви рамене, пристъпи напред и почука по стената.

Шумът моментално утихна.

— Май е гнездо на човеци — поклати глава той и плъзна пръсти по голата стена. Не след дълго откри каквото търсеше: малка желязна кука. Дръпна я и част от стената се отвори.

Нещо го блъсна в краката, друго се стовари върху гърдите му и го повали. Коридорът се огласи от стъпки на бягащи крака.

Докато се надигаше, ушите му се изпълниха и с други звуци: писъци и смях.

Обърна се. Пищеше момченце на около осем години, попаднало в желязната хватка на Мишел. А смехът идваше от нея — висок и подигравателен, очевидно предназначен за самия Шон.