Обсадата на Лайтнинг
Шрифт:
— Е, те се отърваха леко, Тито. Ако всичко това беше истинско…
— Si, jefe. Зная.
Зийгъл се обърна и включи радиостанцията.
— Координатор, тук „Мамбо“, приемам.
— „Мамбо“, тук Координатор, докладвайте ситуацията, приемам.
— Току-що пленихме последните от жълтия отряд. Играта завърши. Време четирийсет и пет минути. Никакви жертви от нашия отряд.
— Това е нов рекорд. Поздравления, „Мамбо“. Тръгнете към мястото за срещата, откъдето хеликоптерът ще ви вземе.
— Разбрано.
Ортис стигна до голямата бетонна рампа в края на тренировъчната зона, откъдето хеликоптерът щеше да ги върне във военновъздушната база „Хауърд“
В главата му нахлуха спомените от безкрайните кървави години в махалата. Спомени за войната между бандите, за сприхавата му младост. Той беше лекомислен в онези времена. Животът му принадлежеше на неговата банда. Правеше каквото правят те, държеше се по същия начин като тях. Колко много от приятелите му бяха загинали безсмислено през онези дни. Колко много станаха жертви на безполезните войни, които се водеха, за да могат едните да докажат, че са по-големи мъжкари от другите. Да докажат, че „Бунтарите“ са по-нахакани от „Вълците“. Или може би, че „Пумите“ превъзхождат „Кръвожадните“ Или да претендират за парче земя, което всъщност никой не притежаваше в истинския смисъл на думата. Това беше начин да се покаже на всички, че една банда контролира даден район от квартала и че е готова да се бие за него. Нищо друго нямаше значение. Понякога дадена банда се разрастваше и се опитваше да разшири терена си, което обикновено означаваше да навлязат в нечия територия. Тогава избухваха войни. Войни в истинския смисъл на думата, с автоматични оръжия, гранати и саморъчно направени бомби. Отдавна не се използваха бейзболните бухалки, веригите и ножовете. Полицията толкова се страхуваше от войните между бандите, че понякога изчакваше нарочно, преди да се опита да ги разпръсне, за да не се набърква прекалено много в сблъсъците. Тя беше там предимно да докладва за инцидента, да преброи убитите и да прекрати последните схватки чрез излишно голям брой полицаи. Така свеждаше до минимум опасността за себе си и оставяше бандите да правят онова, което искаха най-много: да се избиват един друг. Беше логично, помисли си Ортис. За полицията членовете на бандите и бездруго бяха престъпници, така че войните между тях й правеха услуга, защото така те се изтребваха взаимно. Съвсем просто.
Ортис прекара почти четири години с една банда, тъй като му беше писнало от побоите на баща му. Не искаше да търпи повече това. По-възрастен и в състояние да се грижи за себе си, той живееше на улицата, учеше се да се оправя с живота. Сблъска се с човешката природа, приятелствата, кръвните клетви, предателството… смъртта. Ортис се примири с факта, че той оцелява, а в бандите просто нямаше такива, които да оцелеят. Нямаше истински печеливши. На повечето им беше писано да умрат или да влязат в затвора. Франсиско беше видял как много от приятелите му свършваха по единия или другия начин.
Тогава именно той напусна улицата. Напусна любимата си махала и потърси друго място да приложи единственото си умение. Веднъж влезе в едно армейско бюро за вербуване и животът му се измени към по-добро. Беше оцелял след битките в махалата.
— Хей, Тито!
Ортис погледна вдясно от себе си към Томи Зимър, друг член на „Мамбо“, облечен също в маскировъчен халат и черни боти. Зимър обаче не понасяше ужасната горещина и влагата на тропическия ад, който техните началници наричаха Панама, и беше отрязъл ръкавите си. Франсиско харесваше Томи, младо негърче от Бронкс19, умно хлапе. Ортис го срещна във Форт Браг, Северна Каролина. Бързо се сприятелиха. Макар и отраснали в различни краища на страната, между тях имаше нещо общо. Те бяха оцелели от гетата.
— Да, братле. Какво има?
— Преместваме се, човече! Можеш ли да повярваш на такава тъпотия? Нашият взвод се мести. Току-що получихме заповед.
— Местим се? Какви ги дрънкаш? Та ние едва не си скъсахме задниците с това учение. Къде отиваме?
— Някъде в Южна Америка. Не зная къде. Знам само, че някакви чешити от ЦРУ ще ни инструктират. Хайде. Лейтенантът иска преди това да си поговори с нас.
Ортис стана, чудейки се какво, по дяволите, значи това. Предполагаше се, че в тяхното полукълбо е спокойно.
— Дявол го взел! Не ми харесва, Томи.
— А защо, момко? По-добре, отколкото да киснем тук и да не вършим нищо.
— ЦРУ предполага тайна задача. А това пък означава, че ако оплескаме нещо на вражеска територия, шансовете са, че никой няма да се застъпи за нас.
— Какви ги разправяш? — попита Зимър, сбърчил вежди в някаква смесица от любопитство и тревога.
— Че ако оплескаме нещо, пиши ни в разход, никой няма да ни се притече на помощ. Ето какво означава това.
— Откъде знаеш, че ще бъде нещо тайно?
— Ами, обикновено в ЦРУ е така — отговори той.
— Но не искам да те плаша. Да идем да видим какво ще каже лейтенантът.
Ортис чу тихия кашлящ звук на транспортния хеликоптер. Те вдигнаха снаряжението си и отидоха при останалите, които чакаха на площадката за кацане.
14.
Космически център „Джонсън“, Хюстън, Тексас
Хънтър пристъпи към микрофоните. За света като цяло полетът протичаше по програмата. Той се прокашля и започна да чете краткия текст за състоянието на „Лайтнинг“.
— Добър ден, дами и господа от печата. Преди всичко, искам да заявя от името на НАСА, че оценяваме вашето търпение, докато чакахте тук последните два часа. Извиняваме се. Екипажът на „Лайтнинг“ ще бъде буден след три часа, когато ще сме в състояние да ви покажем пряко вътрешността на кораба. Сега бих искал да ви кажа, че скоро към „Лайтнинг“ ще се присъедини „Атлантис“ за тренировка на действия при извънредни обстоятелства. Планът на НАСА — ако Конгресът одобри нашия бюджет — предвижда всички модули на „Фрийдъм“ да бъдат изведени в космоса и да са напълно готови до края на десетилетието. Това означава много по-чести полети на совалката, отколкото досега, което пък значи, че трябва да бъдем по-добре подготвени и обучени, за да можем да се справим с евентуални извънредни обстоятелства в космоса. Дами и господа от печата, съвместният полет „Лайтнинг“ — „Атлантис“ ще докаже, че наистина можем да изведем в космоса моментално друг космически кораб по каквато и да било причина. Ние в НАСА решихме, че най-добре ще бъде да разиграем извънредно положение. С това завършвам. Готов съм сега за въпроси.
Почти веднага трима репортери вдигнаха ръце.
— Да, дамата отзад?
— Мистър Хънтър, Елън Нунес, Асошиейтед прес. Защо е тази тайнственост? Защо изчаквахте досега, за да ни кажете това?
Хънтър бавно поклати глава и леко се усмихна.
— Ние правим тренировка, имитирайки извънредни обстоятелства, мисис Нунес. Тя едва ли ще бъде ефикасна, ако я разгласим предварително. Ето защо беше важно да остане в тайна до последния момент.
— Значи това е тренировка? — попита тя.
— Точно така, а междувременно астронавтите ще проверят дали „Лайтнинг“ е годна за граждански полети.
— „Атлантис“ носи ли някакви обикновени или военни товари?
— „Атлантис“ носи на борда си предвидения по програмата товар.
Хънтър си пое дълбоко дъх и се постара лицето му да остане спокойно, докато оглеждаше стаята и забеляза още няколко вдигнати ръце. Беше излъгал света и можеше само да се надява, че някой ден няма да го гризе съвестта за това.
Военновъздушна база „Хауърд“, Панама