Обсадата на Лайтнинг

Пинейро Рохелио

Усети как нещо грабна тялото му и го запрати във въздуха с гигантска сила.

Какво, по дяволите! О, боже!

Беше попаднал в капана на Ортис. Внезапно дръпване нагоре и сега висеше на близо девет метра от листата.

По дяволите! Ами сега?

Още се чудеше, когато срещу него припламнаха няколко огънчета. Кемрън затвори очи и изтръпна в очакване, но куршумите не го удариха. Отвори очи и слисан успя да мерне земята, докато падаше.

— О-о-х!

Тупна на крака, преобърна се и се стовари по гръб. Дебелият слой листа донякъде смекчи удара, но въпреки това си изкълчи десния глезен. Няма значение, трябва да стане и да продължи. Стисна автомата, ритна с левия си крак и се опита да стане, но още щом стъпи на десния, острата болка го парализира. Падна по хълбок и слисано загледа пищяла си, който беше пробил маскировъчния халат и стърчеше навън.

Изведнъж усети нечия ръка да го издърпва нагоре. Кемрън вдигна глава и загледа като през мъгла как Ортис го влачи към дебелия отсечен ствол, зад който беше позицията на „Мамбо-1“.

— Madre de Dios, amigo²⁴. Добре подреди шибания си крак. Хайде.

— Прекалено дърт съм за такива лайна! — Кемрън пое дълбоко дъх и го задържа, стискайки зъби да преодолее мъчителната болка, докато обгърна с ръка рамото на Ортис и заподскача към тяхната отбранителна позиция.

— Ти си някакъв смахнат тъпанар. Седнал да ми демонстрира такива номера.

Кемрън не отговори, но по лицето му се изписа облекчение, когато видя вляво от себе си двамата войници от „Мамбо-3“ Бяха се върнали здрави и читави.

— Ти лежи там и ни остави да се оправяме. Можем да се погрижим за тези мухльовци.

Болката на вълни обливаше Кемрън. Той заговори през стиснати зъби:

— Не… твърде много са. Те се… мъчат да… ни ударят във фланг. Сечището… хеликоптера… бягайте към него… Проклетият крак!

Ортис погледна Кемрън.

— Какви ги разправяш, човече? Едва ли има повече от двайсетина мухльовци там, като не броим онези, дето ти ги изтрепа!

Изведнъж стрелбата спря. Възцари се заплашителна тишина. Мъртвило.

— Не… повече… са, Тито. Не зная… откъде се взеха… хеликоптерът… ще бъде тук… скоро… о-ох, Исусе! Кракът ми! — Той се преви и продължи да вдишва и да издишва силно, налагайки си да не обръща внимание на болката.

Изтърпи болката, Кемрън. Изтърпи шибаната болка! — ругаеше се той наум. — Болката не пречи. Болката е нещо добро. Търпи я. Търпи я! Скергън я понесе, ти също можеш да я понесеш!

Съсредоточавайки мислите си върху своя приятел, останал храбро сам в джунглата, Кемрън някак си надмогна болката, вдигна глава и погледна над дънера. Гледката беше ужасяваща.

— Dios mio!²⁵ — възкликна Ортис. — Откъде, по дяволите, се взеха?

— Кажи на хората си… да не… откриват огън… още. Да чакат.

Ортис вдигна дясната си ръка в юмрук.

— Никаква стрелба още. Кажете на всички.

Кемрън присви

очи. Зрението му се замъгли. Огледа раната и видя, че кръвта тече по-силно. Сигурно костта е скъсала някоя артерия. Знаеше, че не разполага с много време. Помисли за турникет, но врагът беше твърде близо и нямаше време. Беше нужен всеки човек. Ще им трябва цялата огнева мощ, която имат на разположение, за да задържат напредващата тълпа, докато пристигне хеликоптерът. Вдигна автомата си и опря дулото му на дънера. Вражеските фигури бяха на трийсетина метра от тях. Пръстът му леко галеше спусъка.

— Чакайте… чакайте… — рече Кемрън. — Изберете си… целите.

Двайсет и четири метра. Войниците — повече от четирийсет, доколкото виждаше, — приближаваха бавно. Всички като че ли бяха с автоматични оръжия.

— Още няколко секунди… огън!

Седмината от „Мамбо“ и Кемрън откриха огън наведнъж. Всеки отговаряше за определен участък пред себе си в сектор 30 градуса и имаше грижата за неприятеля в него. Отделните сектори се застъпваха, за да покриват целия периметър пред тях.

Кемрън видя, че още в първите секунди паднаха над петнайсет души. Другите потърсиха прикритие зад близките дървета.

— Не стреляйте! Не стреляйте! — извика Ортис. — Не стреляйте, докато не си изберете цел!

Докато стрелбата затихваше, Кемрън дочу тихото плътно бръмчене на хеликоптера наблизо. Взе радиотелефона.

— „Сталиън-1“… „Сталиън-1“, тук… „Мамбо“, приемам.

— Господи! Какво, за бога, става там долу, „Мамбо“? Чувам стрелбата чак тук горе.

— Загазили сме… яко, „Сталиън-1“. Трябвате ни долу… на сечището до… блатото.

— Разбрах. Там сме след трийсет секунди.

— Разбрано… трийсет секунди.

Той погледна към Ортис.

— Време е да… се измитате… оттук, Тито.

— Добре. Всички да ми хвърлят резервните си пълнители и да се изтеглят. Изтеглете се. Всички! Назад! Назад!

Петима души подадоха пълнителите на Ортис, изпълзяха назад няколко крачки, после изчезнаха бегом.

Зимър отиде при тях.

— Да тръгваме, братко!

— Добре, братле. Помогни ми за него.

Изведнъж стрелбата започна отново. Кемрън погледна назад към гората и видя, че войниците се движат към тях. Тримата изстреляха няколко пълнителя и принудиха врага отново да потърси укритие зад дърветата.

— Хайде. Да вървим!

Кемрън погледна Ортис.

— Момчета, вие… продължавайте. Аз не мога… няма да успея, човече.

— Виж го ти, не можел — озъби се Ортис. — Идваш с нас.

— А кой ще държи… тези копелета под обстрел? Кой? Хайде, вие… двамата оставете ми… оръжията си и се пръждосвайте оттук… преди да ни очистят всички. Тръгвай, Тито. Това е… заповед.

Няколко души приближаваха към тях. Кемрън насочи автомата и стреля. Един падна, другите скочиха отново зад дърветата. Бяха вече на десетина метра и бавно напредваха.