Обсадата на Лайтнинг
Шрифт:
Кемрън беше впечатлен.
— Не е лошо, Томи. И аз не бих го направил по-добре.
— Това е шестият сюрприз, който заредихме. Мисля, че още шест-седем са достатъчни, за да усетим всеки, който наближава това място.
Кемрън кимна.
— Така ми изглежда и на мен. Знаеш ли къде е Тито?
— Трийсетина метра по-назад.
— Добре. Ще се видим по-късно. — Кемрън продължи да върви още минута, после забави ход.
— Тито? Тук ли си? Тито?
Никакъв отговор. Отиде малко по-нататък.
— Тито?
— Още една стъпка и ще съжаляваш, човече.
— Какво по дяволите…
— Тук горе сме.
Кемрън вдигна глава и сепнато изгледа трите оръжия, насочени към него. Едното беше колтът „Командо“ на Ортис. Другите бяха автомати „М-16“ на двама от хората му, на чиито лица бяха грейнали усмивки. И тримата лежаха по корем върху дебели клони на шест метра над него.
— Не мърдай, Кемрън. Говоря ти сериозно, човече. — Ортис окачи автомата на рамото си, пропълзя към ствола и слезе по него.
— Какво става? Какво е това предупреждение?
— Виждаш ли го? — Ортис коленичи и внимателно разрови листата, под които се показа найлонов шнур.
— Да, и какво?
— Ела, ще ти покажа накъде отива. — Той заобиколи от другата страна на дебелото дърво и посочи към голяма канара, увиснала на девет метра над тях. — Единият край на шнура е завързан към мрежа, която заложихме ей там. — Той посочи към мястото, откъдето Кемрън се канеше да мине. — Другият край е привързан за тази канара. Всеки, който стъпи в мрежата, ще се оплете в нея и докато се усети, ще се озове на девет метра над земята. Предполагам, че това може да оправя по двама войници наведнъж.
— Струва ми се, че вас, момчета, сега ви учат на по-добри неща, отколкото по мое време.
— О, ти си от армията?
— Бях. Изкарах четири срока във Виетнам, три от тях в специалните части. ЦРУ ме вербува няколко години след войната и ме прати на продължителна почивка в слънчево Мексико.
Ортис се усмихна.
— Hablas Espanol22?
— Lo hablo mejor que tu, cabron23.
Ортис се разсмя високо.
— Съмнявам се, че го говориш по-добре от мен, но няма да спорим точно сега. Трябва ли да направя нещо?
Кемрън се усмихна.
— Всъщност, да. Има нещо, което можеш да направиш за всички ни. Хайде да идем да вземем нещо от раницата ми.
Ортис не хареса тона на Кемрън, но така или иначе го преглътна.
— Добре. Покажи ми.
Пет минути по-късно Кемрън погледна Ортис, докато вървяха към края на сечището с мачете в ръце. Младият сержант от испанско потекло беше доста талантлив във военното изкуство. Или поне достатъчно талантлив, щом е оцелял досега.
По преценка на Кемрън сечището едва би побрало хеликоптера „Сталиън“. Той просто възнамеряваше да го поразшири малко, като изсече клоните, които надвисваха над него от джунглата.
— След колко ще
— След около час — отговори Кемрън, докато вдигаше мачетето над главата си и го стовари върху един дебел клон. Той падна, Кемрън го вдигна и го хвърли в джунглата. — И то при положение, че няма повече бюрокрация около спасяването ни.
Ортис усърдно сечеше друг дебел клон.
— Какво?
— Смятали са да не се захващат с това.
Ортис се обърна към него.
— Какво искаш да кажеш?
Кемрън се намръщи.
— Не ми е известна цялата история, но май някакъв политик във Вашингтон не одобрил идеята да ви спасим.
— Ама че шибана история, човече. Как ми се ще да стисна за врата това копеле.
Кемрън се усмихна.
— Не се шегувам, мръснико.
Кемрън продължи да се усмихва.
— Слушай. Участието на специалните части в тайни операции наистина крие известни рискове. Такива мръсотии ни се случваха постоянно във Виетнам. Просто след време привикваш.
Ортис се намръщи.
— Виж, знаех за това, човече, но предполагам, че е различно, когато вземе, та ти се случи на теб, не знам дали ме разбираш.
— Разбирам — рече Кемрън, посягайки към друг клон. — Разбирам какво имаш предвид.
— Тогава?
Кемрън го изгледа недоумяващо.
— Какво тогава?
— Как тогава ти дойде тук?
— Тито, не ти трябва да знаеш. Това включва… по дяволите, хеликоптери!
Тихото пърпорене вече се чуваше все по-ясно. Звукът идваше от югоизток, от ракетния комплекс. Кемрън се втурна към гората. Ортис го последва.
Бяха общо четири хеликоптера, които летяха над дърветата. Един от тях застина над сечището за няколко секунди, преди да продължи с останалите.
— Лайнарска работа! Те май се връщат.
— Да.
— Мислиш ли, че са ни видели?
— Може би. Или са ни забелязали, или са възнамерявали да кацнат на това сечище вместо на по-широкото от другата страна на гората. Продължавай и довърши тази работа. Аз ще се обадя да разбера след колко време пристига нашият хеликоптер. Нямаме много време.
— Ами другите?
— Те трябва вече да са привършили с разполагането на сюрпризите. Ще ида да ги взема, след като се обадя по радиото.
На борда на „Сталиън-1“
Докато „Блу Ридж“ чезнеше зад хоризонта, Кроу увеличи скоростта. Погледна уредите. Сто и осемдесет възела, максимално допустимото за „Сталиън“. Увеличи я още малко — сто и деветдесет, още малко — Двеста и нещо.
Усети леко вибриране, докато хеликоптерът цепеше въздуха със скорост двеста и пет възела. Крайбрежието на Френска Гвиана се очерта под яркото слънце. Кроу Дръпна надолу зелената козирка, когато в кабината нахлу ярка светлина.