Патрик Ротфус Хроника на кралския убиец 2 Страхът на мъдреца 1
Шрифт:
— Квоте, момчето ми! — извика възторжено Трепе. — Не съм те виждал от цяла вечност.
— От другата страна на реката беше доста напрегнато — обясних аз и свалих калъфа на лютнята си.
Станчион ме погледна.
— Личи си — откровено отбеляза той. — Виждаш ми се доста блед. Трябва да ядеш червено месо в по-големи количества или да спиш повече. — Той посочи близкия стол. — Като оставим това настрана, отивам да ти донеса една халба метеглин.
— За което ти благодаря — рекох аз и се настаних на стола.
Почувствах се много
— Ако онова, от което имаш нужда, е месо и сън, трябва да дойдеш на вечеря в имението ми — услужливо предложи Трепе. — Обещавам ти превъзходна храна и толкова досаден разговор, че можеш да задремеш още докато говориш, и да не се безпокоиш, че ще изпуснеш нещо. — Той ме погледна умоляващо. — Какво ще кажеш? Ако трябва, ще те моля. Няма да сме повече от десет човека. От месеци умирам да се похваля с теб.
Вдигнах халбата с метеглин и погледнах Трепе. Велуреният му жакет, както и ботушите му бяха в кралско синьо. Не можех да се появя на официална вечеря в неговия дом облечен в пътни дрехи втора употреба — единствените, които притежавах.
В Трепе нямаше никаква показност, но той беше роден и възпитан като благородник. Вероятно никога не би му минало през ум, че нямам хубави дрехи. Не го обвинявам за това. По-голямата част от студентите в Университета бяха поне умерено заможни. Как иначе биха могли да си позволят да платят таксата за обучение?
Истината бе, че много исках да присъствам на хубава вечеря и да имам възможността да побеседвам с някои от местните благородници. Исках да се шегувам с тях, докато отпиваме от напитките си, и да компенсирам поне част от вредата, която Амброуз бе нанесъл на репутацията ми. А може би и да привлека вниманието на някой потенциален покровител.
Но просто не можех да си позволя цената, която трябваше да платя, за да присъствам. Що-годе приличен костюм щеше да ми струва поне талант и половина дори и при търговец на дрехи на старо. Дрехите не правят човека, но ако искаш да изиграеш някаква роля, се нуждаеш от подходящия костюм.
Станчион, който седеше зад Трепе, кимна енергично с глава да приема.
— За мен би било удоволствие да дойда на вечеря — уверих Трепе аз. — Обещавам да го сторя. Само нека положението в Университета да се поуспокои малко.
— Отлично — отвърна ентусиазирано Трепе. — Ще те накарам да изпълниш обещанието си. Държа на думата си. Ще ти намеря покровител, момчето ми. Подходящ покровител. Кълна се.
Зад гърба му Станчион кимна одобрително.
Усмихнах се и на двамата и отново отпих от метеглина. Хвърлих поглед към стълбата към балкона на втория етаж.
Станчион проследи погледа ми.
— Тя не е тук — каза той, сякаш се оправдаваше. — Всъщност не съм я виждал от няколко дни.
Няколко души влязоха през вратата на „Еолиан“ и извикаха нещо на илиш. Станчион им махна и се изправи.
— Дългът ме зове — заяви той и отиде да ги посрещне.
— Като стана дума
В очите на Трепе проблесна любопитство и той се наведе по-близо до мен.
Отпих отново от метеглина и събрах мислите си. Алкохолът ме хвана по-бързо, отколкото очаквах. В действителност това беше доста приятно, защото притъпи болката от многобройните ми рани.
— Предполагам, че познавате почти всеки потенциален покровител на двеста километра околовръст.
Трепе сви рамене, без да се опитва да си придава фалшива скромност.
— Не си далеч от истината. Всеки, който е достатъчно сериозен и разполага с достатъчно пари.
— Имам приятелка — започнах аз, — музикантка, която сега едва започва. Тя има природна дарба, но не се е упражнявала достатъчно. Някой й е направил предложение да й помогне и й е обещал евентуално покровителство… — Не довърших, защото не бях сигурен как да обясня останалата част.
Трепе кимна.
— Искаш да знаеш дали той е подходящ — добави той. — Разумна загриженост. Някои хора смятат, че покровителят има право на нещо повече от музиката. — Той махна към Станчион. — Ако искаш да чуеш някоя история, питай го за онази, когато херцогиня Самиста дойде тук на почивка. — Засмя се със смях, който наподобяваше стенание, и потърка очи. — Малките богове да са ми на помощ, тази жена беше ужасяваща.
— Точно това ме безпокои — признах аз. — Не знам дали може да му се има доверие.
— Мога да поразпитам, ако искаш — предложи Трепе. — Как се казва?
— Това е част от проблема — обясних аз. — Не знам името му. Не мисля, че и тя го знае.
— Как може тя да не знае името му? — намръщи се Трепе.
— Той й е дал някакво име — отвърнах аз, — но тя не знае дали е истинско. Очевидно е много загрижен съществуването му да се пази в тайна и й е дал строги указания да не казва на никого за него. Те никога не се срещат на едно и също място два пъти и нито веднъж на обществено място. Понякога той отсъства с месеци. — Погледнах Трепе. — Как ви звучи това?
— Ами, не особено добре — отвърна Трепе неодобрително. — Има много голяма вероятност този мъж изобщо да не е истински покровител. Звучи ми така, сякаш иска да се възползва от приятелката ти.
— И аз смятам така — мрачно кимнах аз.
— От друга страна — продължи Трепе, — някои покровители наистина държат да останат в тайна. Ако открият някой талант, не е невъзможно да се грижат за него скришом и след това… — Той направи драматичен жест с ръка. — Това е като фокус — внезапно, като от нищото, с тяхна помощ се появява блестящ музикант. — Трепе ми се усмихна приятелски. — Смятах, че някой е направил нещо подобно с теб. Ти изникна от нищото и получи своите сребърни свирки. Мислех, че някой те е пазил в тайна, докато не си станал готов за грандиозната си поява на сцената.