Патрик Ротфус Хроника на кралския убиец 2 Страхът на мъдреца 1

Unknown

— Мразя гатанки — казах аз и се протегнах да взема ризата си.

След това изстенах и хванах голия си бицепс. Между пръстите ми бликна кръв.

Сим скочи на крака и започна да се оглежда като обезумял, очевидно не знаейки какво да стори. Изпитвах усещането, че сякаш някой ме е наръгал с невидим нож.

— За бога! Пусто да опустее! — процедих аз през здраво стиснатите си зъби.

Отдръпнах ръка и видях малката кръгла рана в бицепса ми, появила се сякаш от нищото.

Изражението на Симон беше ужасено,

очите му — широко отворени и беше закрил устата си с ръка. Той каза нещо, но аз бях твърде зает, за да се съсредоточа в думите му. Така или иначе вече знаех какво казва той — „злонамерена постъпка“. Разбира се. Точно това беше. Някой ме нападаше.

Отпуснах се в „сърцето от камък“ и събрах целия Алар, който можех.

Но неизвестният ми нападател не си губеше времето. Отново ме прониза остра болка в гърдите, близо до рамото. Този път кожата ми не беше пробита, но видях как под нея изби тъмна синина.

Втвърдих Алара си и следващото пробождане беше малко по-силно от ощипване. След това бързо разделих съзнанието си на три части и дадох на две от тях задачата да поддържат Алара, който ме защитаваше.

Едва тогава въздъхнах дълбоко.

— Добре съм.

Симон се засмя със смях, който премина в стон. Ръцете му все още покриваха устата му.

— Как можеш да кажеш нещо такова? — попита той, истински ужасе`н.

Погледнах се. По ръката ми надолу към пръстите все още се стичаше кръв.

— Истина е — уверих го аз, — честно, Сим.

— Но „злонамерената постъпка“ — невярващо изрече той — просто не е нещо, което някой би направил.

— Мисля, че имаме доста ясно доказателство за противното — отбелязах аз, като седнах на ръба на леглото си и продължих да притискам раната си.

Уилем се отпусна отново на стола си.

— Съгласен съм със Симон. Не мога да повярвам в това. — Той махна гневно с ръка. — Арканистите не правят такива неща. Това е лудост. — Сетне ме погледна. — Защо се усмихваш?

— Чувствам се облекчен — откровено отвърнах аз. — Безпокоях се, че съм се отровил с кадмий или пък имам някаква загадъчна болест. А някой просто се опитва да ме убие.

— Как някой би могъл да го направи? — попита Симон. — Нямам предвид от морална гледна точка. Как някой би могъл да се сдобие с твоя кръв или косъм?

Уилем погледна Симон.

— Какво направи с превръзките, след като го заши? — попита го той.

— Изгорих ги — отбранително отвърна Сим. — Да не съм идиот.

— Просто ограничавам възможностите. — Уил успокоително махна с ръка. — Вероятно това не се е случило и в Медика. Там внимават с тези неща.

Симон се изправи.

— Трябва да кажем на някого. — Той погледна Уилем. — Дали Джеймисън все още ще е в кабинета си по това време на нощта?

— Сим — обърнах се към него аз, — какво ще кажеш малко да поизчакаме?

— Какво? — зачуди се Симон. — Защо?

— Единственото

доказателство, с което разполагам, са раните ми — обясних аз. — Това означава, че ще искат да ме прегледат в Медика. И когато това се случи… — Размърдах превързания си лакът, като с едната ръка продължавах да стискам окървавения си мускул. — Твърде много ще приличам на някой, който само преди няколко дни е паднал от покрив.

— Минаха само три дни, нали? — попита Сим и отново седна на стола си.

— Ще ме изключат — кимнах аз. — А Мола ще си има неприятности, задето не е споменала за раните ми. Магистър Аруил не прощава такива неща. Вероятно и вие двамата ще бъдете замесени. Не искам това да се случи.

За момент потънахме в мълчание. Единственият звук бе далечната врява на пълната обща стая долу. Седнах на леглото.

— Има ли изобщо нужда да обсъждаме кой прави това? — попита Сим.

— Амброуз — казах аз. — Винаги е Амброуз. Сигурно е намерил капка от кръвта ми върху парче керемида на покрива. Трябваше да се сетя за това още преди няколко дни.

— Как е разбрал, че е твоя? — попита Симон.

— Защото го мразя — ядно отвърнах аз. — Разбира се, той знае, че съм бил аз.

— Не. Не е в негов стил — бавно поклати глава Уил.

— Не е в негов стил? — попита Симон. — Той е накарал жената да упои Квоте с „топката от сливи“. Миналия семестър нае онези мъже да го нападнат в уличката.

— Точно това имах предвид — отбеляза Уилем. — Амброуз не се опитва да навреди сам на Квоте. Той урежда други хора да го направят вместо него. Намерил е жена, която да го упои. Платил е на ония главорези да го наръгат с нож. Обзалагам се, че и това го прави някой друг по негова поръчка.

— Все същото е — казах аз. — Знаем, че той стои зад това.

— Не разсъждаваш правилно. Не че Амброуз не е мръсно копеле. Такъв е. Но е умно мръсно копеле. Внимава да се разграничи от всичко, което прави.

— Уил има право. — Сим изглеждаше несигурен. — Когато те наеха за музикант в „Кон и четворка“, не той купи мястото и те уволни. Накара зетя на барон Петр да го стори. Никакви следи не водят към самия Амброуз.

— Сега отново няма никаква връзка с него — отбелязах аз. — Това е хубавото на симпатията. Няма директна връзка.

Уил поклати глава.

— Ако те намушкат с нож в някоя уличка, хората ще бъдат шокирани. Но такива неща се случват непрекъснато по целия свят. Какво би станало обаче, ако паднеш на обществено място и от теб бликне кръв заради някоя „злонамерена постъпка“? Хората ще са направо ужасени. Магистрите ще прекъснат занятията. Богатите търговци и благородници ще чуят за това и ще прекратят обучението на децата си. Ще докарат приставите от Имре.

Симон потри челото си и замислено вдигна поглед към тавана. След това кимна сякаш на себе си, в началото колебливо, а след това по-уверено.