Патрик Ротфус Хроника на кралския убиец 2 Страхът на мъдреца 1

Unknown

— В това има смисъл — каза той. — Ако Амброуз е намерил някаква кръв, може да я е предал на Джеймисън и да го е накарал той да нападне крадеца. Тогава няма да има никаква нужда хората в Медика да се оглеждат за подозрителни наранявания и подобни неща.

— Амброуз обича отмъщението — изтъкнах мрачно аз. — Може да е скрил кръвта от Джеймисън и да я е запазил за себе си.

Уилем поклати глава.

— Уил е прав — въздъхна Сим. — Симпатистите не са чак толкова много, а всеки знае,

че Амброуз ти има зъб. Той е твърде внимателен, за да направи нещо такова. Така следите ще водят право към него.

— А и — добави Уил — от колко време продължава това? От доста дни. Наистина ли мислиш, че Амброуз може да изтрае толкова дълго, без да ти натрие носа? Поне малко?

— Тук си прав — неохотно признах аз. — Това не е типично за него.

Знаех, че това е работа на Амброуз. Усещах го дори в червата си. По някакъв странен начин почти ми се искаше да е той. Това щеше да направи нещата толкова по-прости.

Но да искаш нещо, не означава, че то непременно ще е такова, каквото ти се ще. Поех си дълбоко дъх и се насилих да обмисля положението трезво.

— Би било много необмислено от негова страна — признах аз накрая, — а той не е човек, който би си изцапал ръцете. — Въздъхнах. — Добре. Чудесно. Сякаш това, че един човек се опитва да съсипе живота ми, не е достатъчно.

— Кой би могъл да бъде? — попита Симон. — Един обикновен човек не би могъл да направи нещо подобно с косъм, не съм ли прав?

— Дал би могъл — отвърнах аз, — както и Килвин.

— Вероятно е безопасно да предположим — сухо отбеляза Уилем, — че никой от магистрите не се опитва да те убие.

— Тогава трябва да е някой, който използва кръвта му — предположи Сим.

Опитах се да не обръщам внимание на неприятното усещане в стомаха си.

— Има човек, който разполага с кръвта ми — признах аз, — но не мисля, че тя може да е отговорна за онова, което се случи.

Уил и Сим се обърнаха, за да ме погледнат и аз тутакси съжалих за думите си.

— Защо някой би разполагал с кръвта ти? — попита Сим.

Поколебах се, но осъзнах, че вече няма как да избегна да им кажа истината.

— В началото на семестъра взех пари назаем от Деви.

Никой от двамата не реагира както очаквах. С други думи, не реагираха изобщо.

— Коя е Деви? — попита Сим.

Поотпуснах се малко. Може би не бяха чували за нея. Това със сигурност щеше да направи нещата по-лесни.

— Тя е гаелет и живее от другата страна на реката — отвърнах аз.

— Аха — спокойно отвърна Симон. — А какво е гаелет?

— Спомняш ли си, когато ходихме да гледаме „Духът и гъсарката“? — попитах го аз. — Кетлер беше гаелет.

— О, значи „меден ястреб“ — досети се Сим и лицето му се проясни, а после

отново помръкна, когато осъзна последствията. — Не знаех, че наоколо има от тези хора.

— Те са навсякъде — обясних аз. — Светът нямаше да функционира без тях.

— Почакай — внезапно ме прекъсна Уилем и вдигна ръка. — Да не искаш да кажеш, че… — Той направи пауза, опитвайки се да си спомни думата на атурански. — Твоят кредитор, твоят _гатесор_ се казва _Деви_? — Когато изрече името й, акцентът му стана още по-силен и то прозвуча като „Давид“.

Кимнах. Това вече беше реакцията, която очаквах.

— О, господи! — възкликна ужасено Симон. — Имаш предвид Демоничната Деви, нали?

— Значи си чувал за нея — въздъхнах аз.

— Дали съм чувал за нея? — повтори Сим с изтънял глас. — Изключиха я през първия ми семестър! Това ми направи доста силно впечатление!

Уилем просто затвори очи и поклати глава, сякаш не можеше да понесе да гледа някой, който е постъпил толкова глупаво като мен.

— Тя беше изключена за „злонамерена постъпка“. — Сим вдигна ръце във въздуха. — Как можа да направиш нещо такова?

— Не — намеси се Уилем. — Беше изключена за „неподобаващо поведение“. Нямаше доказателство за „злонамерена постъпка“.

— Не мисля, че е била виновна — възпротивих се аз. — Всъщност тя е доста мила. Приятелски настроена. Освен това заемът е само шест таланта и аз не съм се забавил с връщането им. Тя няма никаква причина да направи нещо такова.

Уилем прикова погледа си върху ми и ме изгледа продължително.

— Просто за да огледаме всички възможности — бавно каза той, — би ли направил нещо за мен?

Кимнах в отговор.

— Припомни си последния разговор с нея — предложи Уилем. — Помисли малко, пресей всичко, което сте си казали, и виж дали ще си спомниш за нещо казано или направено от теб, което би могло да я е обидило или ядосало.

Проиграх наум репликите от последния ни разговор.

— Тя беше заинтересувана от определена информация, която не й дадох — признах.

— Колко заинтересувана? — Уилем говореше бавно и търпеливо, сякаш имаше пред себе си някое много глупаво дете.

— Доста заинтересувана — отвърнах аз.

— „Доста“ не отговаря много точно на въпроса ми.

— Добре — въздъхнах аз. — Изключително заинтересувана. Достатъчно заинтересувана, за да… — Не довърших.

— Да? — Уилем многозначително повдигна вежди към мен. — Какво си спомни току-що?

Поколебах се.

— Май също така ми предложи и да спи с мен — споделих аз.

Уилем спокойно кимна, сякаш бе очаквал нещо подобно.

— И ти как отговори на великодушното предложение на тази млада жена?