Патрик Ротфус Хроника на кралския убиец 2 Страхът на мъдреца 2
Шрифт:
освободи.
Извадих го и засвирих тихо.
Бях пъхнал парче плат в корпуса на лютнята, за да смекча звука, тъй като не исках да се
разнесе над скалистите хълмове. Освен това бях оплел малко от червения конец между
струните — донякъде, за да не звънтят твърде силно, и донякъде в отчаяна надежда, че той
може да ми донесе късмет.
Започнах с „В селската ковачница“. Не пеех, защото се безпокоях, че Вашет ще се обиди,
ако отида твърде далеч. Но дори и
разказва за празни стаи, студено легло и загубата на любовта.
Без да правя пауза, продължих с „Теменужката чака да и дойде времето“, а след това и с
„Вятърът духа на запад, към дома“. Последната песен беше любимата на майка ми и аз
заплаках.
След това изсвирих песента, която се крие в центъра на моята същност — онази
безсловесна музика, която е спотаена в тайните места на сърцето ми. Изсвирих я
внимателно, като бавно и тихо дърпах струните в тъмното мъртвило на нощта. Иска ми се да
мога да кажа, че тази песен е радостна, че е нежна и ведра, но тя не е такава.
Накрая спрях да свиря. Върховете на пръстите ми пареха и ме боляха. Беше минал цял
месец, откакто бях свирил за последен път, и кожата им беше загубила твърдостта и
безчувствеността си.
Вдигнах очи и видях, че Вашет е дръпнала шаеда ми встрани и ме наблюдава. Луната
беше увиснала зад гърба и и не можех да видя изражението върху лицето и.
— Ето защо нямам ножове вместо ръце, Вашет — тихо казах аз. — Това съм аз, какъвто
съм.
122.
Заминаване
На следващата сутрин се събудих рано, хапнах набързо и се върнах обратно в стаята си,
докато по-голямата част от учениците в училището още се протягаха в леглата си.
Метнах лютнята и пътната си торба на рамо. Увих се в шаеда, уверих се, че всичко, което
ми е нужно — червеният конец, восъчната кукла, парчето желязо, шишенцето с вода, — е
напъхано на подходящите места в джобовете ми. След това сложих качулката на шаеда си,
излязох от училището и се отправих към дома на Вашет.
Тя отвори вратата между второто и третото почукване. Не беше облякла ризата си и
застана на вратата с голи гърди. Огледа ме многозначително и забеляза наметалото, пътната
торба и лютнята ми.
— Това май наистина е утро за посещения — каза тя. — Влизай. Толкова рано вятърът е
мразовит.
Влязох вътре, спънах се на прага и ми се наложи да се хвана за рамото на Вашет, за да
запазя равновесие. Докато правех това, ръката ми несръчно се закачи в косата и.
Тя разтърси глава, докато затваряше вратата след себе си. Без да се безпокои, че е
полугола,
— Слънцето едва бе изгряло тази сутрин, когато Пенте почука на вратата ми —
разговорливо подхвана тя. — Знаеше, че съм ти ядосана. И макар да не и бе известно какво
си направил, говори от твое име. — Държейки плитката с една ръка, взе парче червен конец
и я върза с него. — След това, преди още да съм успяла да затворя вратата, ме посети
Карсерет. Тя ме поздрави, че най-сетне съм се държала с теб така, както заслужаваш.
Вашет хвана другата половина от косата си и пръстите чевръсто започнаха да сплитат и
нея.
— И двете ме подразниха. Не е тяхна работа да говорят с мен за моя ученик. — Тя
завърза и втората плитка. — След това си казах: „Чие мнение уважаваш повече?“
Погледна ме, превръщайки думите си във въпрос, на който да отговоря.
— Уважаваш повече собственото си мнение — отвърнах аз.
— Напълно прав си — широко се усмихна тя. — Но Пенте не е съвсем глупава. А
Карсерет може да се гневи като мъж, когато и дойде настроението.
Взе едно дълго парче тъмна коприна и го уви около тялото си, над раменете и през
голите си гърди, като така ги повдигна и пристегна. След това подпъхна края на плата и той
някак остана здраво закачен. Бях я виждал няколко пъти преди да прави същото, но за мен
все още бе загадка как го постига.
— И какво реши? — попитах аз.
Вашет нахлузи кървавочервената риза през главата си.
— Ти все още си загадка — отвърна тя. — Едновременно кротък и обезпокоителен, умен
и глупав. — Главата и се подаде през яката на ризата и тя ме погледна сериозно. — Но
онези, които унищожават загадките, защото не могат да ги решат, са напуснали пътя на
летхани. Аз не съм такава.
— Радвам се, че е така — признах аз. — Нямаше да ми е приятно да напусна Хаерт.
Тя повдигна вежди при тези мои думи.
— Мисля, че наистина е така. — Посочи калъфа на лютнята, който беше преметнат през
рамото ми. — Остави това тук, иначе хората ще започнат да говорят. Остави и торбата си.
Можеш да ги отнесеш в стаята си по-късно. — Погледна ме замислено. — Но вземи
наметалото. Ще те науча как да се биеш, когато го носиш. Такива неща могат да са полезни,
но само ако успееш да направиш така, че да не се спъваш в тях.
* * *
Върнах се към обучението си, все едно почти нищо особено не се е случило. Вашет ми
показваше как да избягвам да се спъвам и наметалото си. Как то може да бъде използвано за