Патрик Ротфус Хроника на кралския убиец 2 Страхът на мъдреца 2
Шрифт:
безпокоя, че останалите хора тук биха сметнали това за неучтиво.
— Моля те — каза тя и направи поредица от жестове, които бяха достатъчно ясни, за да
може всеки да ги види. Самоуверена покана. Умолителна и настойчива молба. Свойско
приветстване. — Трябва да се упражнявам.
Усмихнах се, макар и не толкова широко, колкото бе обичайно за мен. Донякъде от
предпазливост и донякъде, защото лицето ме
— Приятно е да можеш да се усмихнеш отново — признах аз.
— Безпокоях се за усмивката си. — Тя понечи да направи жест, но се спря.
Изражението и се промени и тя леко присви очи, сякаш беше раздразнена.
— Това ли? — попитах аз и направих жест за умерено безпокойство.
Пенте кимна.
— Как правиш това с лицето си?
— Ето така. — Леко събрах веждите си. — Освен това като жена правиш и така. —
Присвих устни. — А аз ще направя така, защото съм мъж. — Извих устни надолу и това ми
придаде смръщен вид.
Пенте ме погледна безизразно. Поразена.
— Различно ли е за мъжете и жените? — невярващо ме попита тя.
— Само за някои неща — успокоих я аз. — И то за такива, които са по-маловажни.
— Има толкова много неща — каза тя, като позволи нотка на отчаяние да се промъкне в
гласа и. — В едно семейство човек знае какво означава и най-малкото движение на лицето.
И докато растеш, наблюдаваш. Знаеш всичко за близките си. Приятелите, с които си
израснал — знаеш кога трябва да им се усмихваш и кога не. С тях е лесно. Но това… — Тя
поклати глава. — Как можеш да разбереш кога да си показваш зъбите? Колко често да
докосвам очите си?
— Разбирам — рекох. — Много ме бива в моя език. Мога да предам и хитроумния
смисъл на онова, което казвам. Но тук това е безполезно — признах аз и въздъхнах. — Все
още ми е трудно да накарам лицето си да остане неподвижно. Усещам, че всеки път
задържам дъха си.
— Невинаги — поправи ме тя. — Невинаги лицата ни са неподвижни. Когато си с… —
не довърши тя и направи бърз жест за извинение.
— С никого не съм близък — казах аз. Кротко съжаление. — Надявах се, че се
сближавам с Вашет, но се опасявам, че днес развалих всичко.
Пенте кимна.
— Видях. — Тя се пресегна и прокара пръста си по едната страна на лицето ми и аз
почувствах хладния и допир върху отока. — Трябва много да си я разгневил.
— Това ми стана ясно по звънтенето, което получих в ушите — споделих аз.
Пенте поклати глава.
— Не. Следите. — Този път тя посочи своето лице. — При друг може и да е грешка, но
Вашет нямаше да остави
Стомахът ми се сви и ръката ми несъзнателно докосна лицето. Разбира се. Това не беше
просто наказание. Това беше послание към всички адемре.
— Какъв глупак съм! — тихо възкликнах аз. — До момента не осъзнавах това.
Хранехме се мълчаливо в продължение на няколко минути, преди да попитам:
— Защо дойде да седнеш при мен?
— Когато те видях днес, помислих, че съм чувала много хора да говорят за теб. Но не
знаех нищо за теб от личен опит.
Последва пауза.
— И какво казват останалите? — попитах я с лека, крива усмивка.
Тя отново се пресегна и докосна ъгълчето на устата ми с върховете на пръстите си.
— Това — посочи тя, — каква е тази извита усмивка?
В отговор направих жест за лека насмешка.
— Смея се на себе си, а не на теб. Мога да се досетя какво казват.
— Не всичко е лошо — меко ме увери тя.
Сетне вдигна очи към мен и срещна погледа ми. Изглеждаха огромни върху малкото и
лице, малко по-тъмносиви от обичайния за адемците цвят. Бяха толкова ясни и чисти, че
когато се усмихна, сърцето ми трепна. Усетих как очите ми се пълнят със сълзи и побързах
смутено да сведа поглед.
— О! — тихо възкликна тя и направи забързан жест за тъжно извинение. — Не. Сбърках
с моята усмивка и поглед. Имах предвид това. Любезно насърчаване.
— Беше права с твоята усмивка — възпротивих се аз, без да вдигам очи, като примигвах
трескаво, за да прогоня сълзите си. — Това е неочаквана любезност в ден, в който аз не
заслужавам нещо подобно. Ти си първата, която по собствено желание говори с мен. И на
лицето ти има такава доброта, че сърцето ми спира.
Направих жеста за благодарност с лявата си ръка, доволен, че не се налага да я погледна
в очите, за да и покажа как се чувствам.
Лявата и ръка се пресегна през масата и хвана моята. След това тя я обърна с дланта
нагоре и нежно я докосна с жеста за утеха.
Вдигнах поглед и и се усмихнах с нещо, което се надявах да прилича на успокоителна
усмивка.
Тя почти съвършено повтори усмивката ми и отново покри с ръка устата си.
— Продължавам да се тревожа за усмивката си.
— А не би трябвало. Устните ти са съвършени за усмивка.
Пенте отново ме погледна и за миг очите и срещнаха моите, преди да се стрелнат
встрани.
— Наистина ли?
Кимнах.