Патрик Ротфус Хроника на кралския убиец 2 Страхът на мъдреца 2
Шрифт:
направя „любовник излиза през прозореца“ или „спящата мечка“ само с една ръка… — Той
сви рамене. — Да гледаш към миналото е лукс. Можеш да го правиш цял живот и е напълно
безполезно. Облякох червените дрехи с гордост. Донесох на училището над двеста и трийсет
таланта. Бях от втория камък и можех да стана от третия навреме. — Отново вдигна
осакатената си ръка. — Нямаше да спечеля никое от тези неща, ако бях живял в страх, че ще
загубя ръката си.
Никога нямаше да стигна до втория камък. Щях да съм цял, но щях да съм по-малко от това,
което съм сега.
Той се обърна и отново се захвана да търка съдовете. Малко след това и аз се
присъединих към него.
— Много ли е зле? — тихо попитах аз, неспособен да се сдържа.
Наден дълго време не ми отговори.
— В началото, след като се случи, реших, че не е толкова зле. Други бяха получавали и
по-лоши рани или бяха умирали. Бях по-голям късметлия от тях. — Той си пое дълбоко дъх и
бавно го изпусна. — Опитах се да мисля, че не е толкова зле, че животът ми продължава. Но
не беше така. Животът спря. Бях загубил много. Бях загубил всичко. — Замълча, сетне
добави: — Когато сънувам, имам две ръце.
Довършихме заедно миенето на съдовете, споделяйки тишината. Понякога това е
единственото, което можеш да споделиш с някого.
* * *
Селийн също ми преподаде един урок. А именно — че има противници, които не биха се
поколебали да уцелят мъж с юмрук, лакът или ритник право в гениталиите.
Никога не ме удряше толкова силно, че да ме нарани сериозно. Беше тренирала да се бие
през целия си млад живот и притежаваше контрола, който Вашет ценеше толкова много. Но
това също така означаваше, че знае точно колко силно трябва да ме удари, за да ме зашемети
и да ме накара да се олюлея, така че победата да и е в кърпа вързана.
И така, аз седях на тревата, бях мрачен и ми се гадеше. След като ме бе извадила от
строя, Селийн ме потупа успокоително по рамото, преди да се отдалечи с весели подскоци.
Без съмнение, за да танцува отново между полюшваните от вятъра клони на дървото меч.
— До последно се справяше добре — отбеляза Вашет и седна на земята срещу мен.
Не отвърнах нищо. Като дете, играещо на криеница, искрено се надявах, че ако затворя
очи и стоя напълно неподвижен, болката няма да ме открие.
— Хайде сега, видях как те изрита — небрежно подхвърли Вашет. — Не беше чак
толкова зле. — Чух я да въздъхва. — Все пак ако искаш някой да ги погледне и да се увери,
че са все още непокътнати…
Засмях се леко. Това се оказа
която се простря надолу чак до коляното ми и нагоре до гърдите. Започна да ми се повръща
и аз отворих очи, за да възвърна равновесието си.
— Ще порасне и ще спре да го прави — увери ме Вашет.
— Надявам се да е така — процедих през зъби аз. — Това е лош навик.
— Не това имах предвид — рече тя. — Исках да кажа, че ще стане по-висока. Да се
надяваме, че ще разпределя вниманието си по равно към различните части на тялото. В
момента атакува твърде често слабините. Това я прави предвидима и човек лесно може да се
защити. — Погледна ме многозначително. — Поне всеки с поне малко мозък може да го
направи.
Отново затворих очи.
— Моля те, Вашет, точно сега не ми е до уроци — примолих и се аз. — Всеки момент
може да повърна вчерашната си закуска.
— Звучи ми като идеалния момент за урок — заяви тя и се изправи. — Ставай. Трябва да
се научиш как да се биеш, когато си ранен. Това е незаменимо умение, което Селийн ти даде
възможност да упражняваш. Трябва да си и благодарен.
Знаех, че е безсмислено да споря, затова се изправих и предпазливо се отправих към меча
си за тренировки.
Вашет ме хвана за рамото.
— Не. Само с ръце.
— Трябва ли да го правим, Вашет? — въздъхнах аз.
— Трябва ли да правим какво? — повдигна вежди тя.
— Трябва ли да се съсредоточаваме винаги върху боя с голи ръце? — попитах аз. —
Уменията ми с меча изостават все повече.
— Не съм ли аз твоята учителка? — възмути се тя. — Кой си ти да казваш кое е по-
добре?
— Не съм ли аз този, който ще трябва да използва придобитите умения по света? —
многозначително рекох аз. — А по света бих предпочел да използвам меч, а не юмрук.
— И защо мислиш така? — Вашет сведе ръце с безизразно лице.
— Защото другите хора имат мечове — отвърнах аз. — А ако участвам в бой, бих искал
да победя.
— С меч по-лесно ли се печели? — поинтересува се тя.
Външното спокойствие на Вашет трябваше да ме накара да се досетя, че с този разговор
стъпвам върху твърде тънък лед, но предизвикващата гадене болка в слабините ми пречеше
да мисля. Макар че, честно казано, дори да не бях разсеян, можеше пак да не разбера накъде
отиват нещата. Бях започнал да се чувствам спокоен с Вашет — прекалено спокоен, за да
бъда достатъчно предпазлив.
— Разбира се — отвърнах аз. — Защо иначе ще носиш меч?