Патрик Ротфус Хроника на кралския убиец 2 Страхът на мъдреца 2
Шрифт:
— Това е добър въпрос — отбеляза тя. — Защо хората носят мечове?
— Защо носят каквото и да било? За да го използват.
Тя ме погледна с откровено отвращение.
— Тогава защо да си правим труда да работим върху езика ти? — гневно попита тя,
протегна ръка, сграбчи челюстта ми и стисна бузите ми, принуждавайки ме да отворя уста
като пациент в Медика, който отказва да изпие лекарството си. — Тогава защо ти е този
език, след като мечът е достатъчен? Кажи ми.
Опитах
отблъсна размаханите ми ръце така, сякаш бях дете.
Пусна лицето ми, след това ме хвана за китката и я раздруса пред лицето ми.
— Защо изобщо имаш ръце, а не ножове?
Сетне пусна китката ми и ме удари с разтворена длан през лицето.
Ако кажа, че ме зашлеви, ще останете с погрешно впечатление. Това не беше драматичен
шамар от онези, които виждате на сцената. Нито пък беше оскърбителният, жилещ шамар,
който придворна дама залепва върху гладката кожа на благородник, опитващ се да се държи
прекалено интимно с нея. Не беше дори и по-професионалният шамар на сервитьорката,
защитаваща се от нежеланото внимание на пияница, който я ухажва твърде нахално.
Не. Това едва ли можеше да се нарече шамар. Шамарът се удря с пръстите или с дланта.
Той пари и стряска. Вашет ме удари с отворена длан, в която бе вложена цялата сила на
ръката и. Зад ръката пък беше рамото и. А зад него — целият сложен механизъм на
завъртащите и се хълбоци, на силните и крака, стъпили здраво на земята, а най-отдолу беше
самата земя. Сякаш цялото сътворение ми бе нанесло удар посредством нейната длан и
единствената причина да не ме осакати бе, че дори когато беше разярена, Вашет винаги се
владееше съвършено.
Тъй като тя контролираше нещата, не разби челюстта ми, нито ме повали в безсъзнание.
Но зъбите ми изтракаха и чух звънтене в ушите. За малко да обърна очи, а краката ми се
разклатиха и затрепериха. Щях да падна, ако Вашет не ме беше хванала за рамото.
— Да не мислиш, че те уча на тайните на меча, за да можеш да се върнеш и да ги
използваш? — попита ме тя.
Смътно осъзнавах, че крещи. За пръв път чувах някой от Адем да повиши глас.
— Това ли си мислиш, че правим тук?
Докато висях замаяно в хватката и, тя ме удари отново. Този път ръката и закачи носа ми.
Болката беше поразителна, сякаш някой е вкарал парче лед направо в мозъка ми. Тя ме
извади от замайването, така че когато Вашет ме удари за трети път, бях в пълно съзнание.
Задържа ме за момент, докато светът се въртеше около мен, след това ме пусна. Направих
една несигурна стъпка и рухнах на земята като марионетка,
Не изпаднах в безсъзнание, но бях напълно зашеметен.
Отне ми дълго време да дойда на себе си. Когато най-сетне успях да седна, усещах тялото
си отпуснато и тежко, сякаш някой ме е разглобил и след това ме е сглобил отново по малко
по-различен начин.
Докато мозъкът ми заработи дотолкова, че да мога да се огледам, вече бях останал сам.
120.
Любезност
Два часа по-късно седях сам в столовата. Главата ме болеше и едната страна на лицето
ми беше отекла и пареше. В някакъв момент си бях прехапал езика, така че сега, докато се
хранех, ме болеше и всичко имаше вкус на кръв. Настроението ми беше по-лошо, отколкото
можете да си представите.
Когато мярнах нещо червено да сяда на пейката срещу мен, не посмях да вдигна поглед.
Щеше да е лошо, ако беше Карсерет, но ако беше Вашет, щеше да е дори по-страшно. Бях
чакал столовата да се изпразни почти напълно, преди да дойда да се нахраня, като се надявах
да избегна и двете.
Но когато вдигнах поглед, видях, че беше Пенте — буйната млада жена, победила Шехин.
— Здравей — поздрави ме тя на атурански с лек акцент.
Направих жест на учтив, официален поздрав. Като се имаше предвид как върви денят ми,
си помислих, че е най-добре да бъда възможно най-предпазлив. Коментарите на Вашет ме
навеждаха на мисълта, че Пенте е многоуважаван член на училището с висок ранг.
Въпреки това тя не беше много стара. Може би се дължеше на дребното и телосложение
и малкото и сърцевидно лице, но изглеждаше на не повече от двайсет години.
— Може ли да говорим на твоя език? — попита тя на атурански. — Ще бъде любезно от
твоя страна. Имам нужда да го упражнявам.
— С радост ще го направя — отвърнах също на атурански. — Говориш много добре.
Завиждам ти. Когато говоря на адемски, се чувствам като едър, подобен на мечка мъж, който
стъпва тежко насам-натам с огромните си ботуши.
Пенте се усмихна стеснително и след това прикри устата си с ръка, като леко се изчерви.
— Правилно ли е да се усмихвам?
— Правилно е и е любезно. Такава усмивка показва веселост. Което е много подходящо,
защото онова, което казах, беше малка шега.
Пенте махна ръката си и отново се усмихна стеснително. Тя беше очарователна като
пролетни цветя. Като я гледах, сърцето ми се успокояваше.
— Обикновено — рекох аз — бих се усмихнал в отговор на твоята усмивка. Но се